проф. Добрев

Пользователи
  • Число публикаций

    731
  • Регистрация

  • Последнее посещение

  • Days Won

    2

Весь контент пользователя проф. Добрев

  1. Булгар – родовое, а Болгар – видовое название: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса.
  2. Нет, здесь имеется болгарское мн.ч. –ар к основе хунг: В рамките и на основата на тюркските езици по принцип и на тюркския дунавскоболгарски език в частност морфологичната структура на късноантичния и ранносредновековен етнм *bolgar, е повече от ясна и дори очевидно-проста и изобщо не се нуждае от недомислията по повод на “алтайските езици”, допълнително и на тема класификация на тюркските езици на един помощник-историк, за съжаление, с тюркологическо образование и епигоно-адепт на не особено грамотния по въпроса К. Менгес [Стоянов 1997, 6-13], защото тъкмо в тюркските езици зв. -r е носещо-главен компонент на суфикса за множествено число [Серебренников, Гаджиева 1986, 87-91], докато в прабългарските надписи от VІІІ-ІХ в. на територията на Първото българско царство се срещат генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ [Бешевлиев 1992, 227-234], а на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62), но същият елемент се среща и в оронм Дзиакан като паралелно название на известните Хипийски, или в превод от гръцки - Конски планини, така че изобщо няма нужда тук да се постулира присъствието на иранското нарси ар “человек” [срв. Еремеев 1970, 133]. Между впрочем, тъкмо във връзка с българските генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ, тук допълнително ни улеснява участник във форум в Интернет, според когото “1. Суффикс "-ар": как правило, указывает на профессию (не уверенно в примененительности этого правила в тюркских языках). 2. Суффикс собирательной множественности -ар/-ер неупотребителен в современном татарском словоизменении. Патроним, оканчивающийся на -ар - это окончание множественного числа и несут смысловую нагрузку: обозначение не одного представителя или части рода, а всего рода в целом.” [ИнтНт], докато изолираността на този суфикс в тюркските езици изобщо, но и неговото съхраняване в татарската патронимия са не толкова поредното лингвистично свидетелство и доказателство за малко по-горе посочения силен болгарски субстрат в езика на къпчаките по произход като цяло казански татари, колкото за неговото безспорно наличие и употреба в историческите болгарски езици и диалекти: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf
  3. Болгары Аспаруха говорили на булгарском языке, который является тюркским. В Тюркологии эта теория общепризнанная, все остальное не имеет никакого значения!
  4. Словоизлияния Петра Добрева не теория, а в лучшем случае гипотеза, которая еще не потверждена и не получила легитимности в научных кругах. У Петра Добрева нет ни одна надеждной этимологии, ни одна правильно переведенной надписи: http://bolgnames.com/Images/Cross.pdf
  5. Во всех европейских языках имеются много булгарских слов и особено, во венгерском языке. В скандинавских языках нашел куплет булгарской героической песни: Ето защо, именно тук като че ли му е мястото и на малко късно появилото се за нас и направо изненадващо-неочакваното, изключително важното и интересно четиристишие на прабългарски език в древна северногерманска сага, което наистина не без вълнение открихме при Fr. Altheim [1959, 55,354-355], който, както току-що беше посочено малко по-горе, го цитира като текст и превод въз основа съответната публикация на немския филолог H. Rosenfeld от 1955 г., който пък като че ли го открива и публикува пръв и за първи път в изследване върху историята на немския език и литература. Така Fr. Altheim привежда и анализира достатъчно подробно топонимите в четиристишието, един от които е и названието на пл. Iassar, но без изобщо да обръща каквото и да е внимание и без да се занимава с вида и характера на неговия език, лексико-граматична структура и превод, което на нас лично ни изглежда, меко казано, наистина малко странно. В използуваната за случая графика, при която по технически причини заместваме само една буква “о със седий” посредством знака “ø”, вероятно съответствие на съвременната немска букв. ö, четиристишието има следния вид: kendu þeim dylgju / ok á Dúnheiđi / orrustu þeim / und Jassarfiøllum. Und: byd ek yđur dylgju / ok á Dúnheiđi / orrustu yđur / und Jassarfiøllum, преведено на немски език още от H. Rosenfeld като “Fordere sie zum Streit auf der Dunheide, zum Kampf unter den Jassarbergen”, което с помощта на консултиралия ни германист ние пък превеждаме на български език като Призови ги на бой на Дунхайде, на битка под планините Ясар. От анализа и коментара на Fr. Altheim [1959] върху това четиристишие, наред с това, тук трябва да се приведат и такива данни и предположения от негова страна като това, че то е не Херварарсага, както напълно съзнателно по-горе изписахме след акад. В. Бешевлиев, а Hervarasaga – древна северна песен за битката (!?) на хуните - der Hunnenschlacht; готите побеждават своите противници в Каталунската битка; не е съвсем безспорно и дори изобщо не е вярно, според нас, но този текст е запазил “нещо от местата, където са станали първите битки на готите”; H. Rosenfeld ситуира събитията в областта на дн. Унгария, независимо че “като резултат може да се отбележи”, че анализът на названията води към Южна Русия, където е старото седалище на остготите, и в случая “става дума за оспорвана гранична област, вероятно вид военна граница, която е свързана със спомена за героични дела и битки” [354-359]. Без да имаме възможност за по-подробен и обширен анализ и обосновка и като само забележим, че изобщо не споделяме резервите и съмненията на E. A. Thompson [1948] относно “готското присъствие” в двора на хан Атила и много силната вероятност според нас той наистина да владее и готски език, именно поради което пред него са изпълнявани и песни на готски език [216], а и шутът му, когато иска да се хареса особено много на Хана, за да си получи оставената в “скитската земя” съпруга, говори и пее едновременно на хунски, готски и на “езика на авзоните” [ГрИзв-1, 117], който проблем сам по себе си заслужава отделно-индивидуално проучване, нека все пак кажем, че текстът на въпросното четиристишие, очевидно-безспорно не е на неясно кой германски език, а единствено и само на прабългарски диалект от времето на Западнохунската империя и единствените германски лексеми тук са –heiđi от назв Dúnheiđi и -fiøl- от назв Jassarfiøl, в които ние виждаме такива съвременни немски форми и значения като heide “ливада; крайбрежна равнина” и feld “поле”, последното от които безспорно е заето в едно по-късно време от съседен германски език в унгарския език като föld “земля, поле; земля, страна, край”, без при това да отпада напълно, макар и минималната все пак вероятност думата да е заета от готския към хуноболгарския език още по време на Западнохунската империя през V в. и от него към унгарския език след началото на Х в., в светлината на което като цяло ние сме много изненадани от това, че на основата само на две германски думи H. Rosenfeld успява да стигне до горния превод. Специално за лекс. und проф. Борис Парашкевов в лично-устно съобщение изключва възможността това да е съвременното нем. und “и”, именно поради което преглеждайки отново текста на четиристишието, откриваме и една втора употреба на тази форма в началото на второто двустишие и с двоеточие, останала всъщност неотчетена и непреведена от H. Rosenfeld, докато първата употреба на лексемата той отразява посредством пак съвременното нем. unter “под”, единствено възможното и логично обяснение на която ситуация като че ли засега е в допускането, че втората употреба не е изконно-оригинална, а наистина е съвременният немски съединителен съюз, вмъкнат неясно защо и кога в средата на четиристишието от информатор, автор или издател в най-ново време, което като цяло налага и изисква и неговото пропускане, както между впрочем е направил и самият H. Rosenfeld. Ето защо в действителност и според нас всички останали лексеми и граматични форми са тюркски и в частност прабългарски, фонетически малко по-коректното и ясно изписване и представяне на които, например в турска графика, като че ли трябва да придаде на четиристишието следния му, приблизително оригинален, преди вмъкването му в германската сага, вид: Кendü peyim Dilgü, ókın Dúnheidce orruştu peyim, Und Jassarföllıyum. Bidek yiytdur, ókın Dúnheidce orruştu yiytdur, Und Jassarföllıyum. Преведено на съвременен български език, четиристишието може да получи следния вид: Самият аз съм Дилгю-бег, Аз съм бегът, който води битка със стрели на Дунхайд, Аз съм от Долен Ясарфьол. Голям юнак е, Той е юнакът, който води битка със стрели на Дунхайд, Аз съм от Долен Ясарфьол. Независимо от необяснимата засега и за нас смяна на лицето този превод ни изглежда напълно логичен и убедителен, към което задължително трябва да се добави и поясни още и това, че името на този юнак и бег е Дилгю и тази му форма безспорно се дължи на това, че неговият притежател е носител на прабългарски д-диалект, по силата на което то има за генетична основа праб. апл *дйългю “кон”, аналогично по началния си звук на календарноцикловата година от Именника на българските ханове, год. Дилом - Змия и със съответствия в българските и останалите тюркски езици като вболг. *шйълкъ, огузт. йылķы, алт. дылķы и др. с такива значения като “лошадь; стадо животных, табун; скот; коза”, от първото от които безспорно възниква и се образува мли Шилки на волжскобългарски хан, а напълно възможно на основата на фонетически близка кавказоболгарска форма се образува и мли Ζιλγίβις на северо-кавказски “хунски” вожд от началото на VІ в. [вж. и срв. ЭСТЯз-й, 281-282; Doerfer 1965, 208-210; Golden 1980, 260]. Видът и характерът на прабългарския диалект се потвърждава и от при bidek, което пък има за съответствие огузотюркското например и в частност тур. büyük и при което, както и при горното име, се наблюдава категорично-определено диференциращото и идентифициращото огуротюркските, българските езици от огузо-тюркските езици, съответ. д-й, налице също така и при току-що приведената календарноциклова година Дилом, името на която пък се образува на основата на болг. *дилåм, съответствие на което в огузотюркските езици е напр. тур. yılan. Графически турцизираната слформ. orruştu в случая се възприема като причастие, образувано с помощта не на словообразувателния, нито пък на словоизменителния, а единствено и само на прабългарския формообразувателен суф. -tu, равен например на турския причастен суф. -tuq и прибавен към взаимнозалоговата форма на гл. *or- “удрям; бия”, така че резултативното значение се модифицира и се получава знач. “бия се, водя бой, битка”, с което този глагол формално-семантически е тъждествен от една страна на огузския турски гл. vuruşmak и на къпчашкия староузбекски гл. uruş- от друга страна, който ние извличаме от чагатайската форма за 3 л., ед.ч., мин.вр. uruştı “savaştı”, приведена като пример по друг повод от J. Eckmann [1996, 116]. При това положение, очевидно-безспорно трябва да се допусне, че в германската сага е вмъкнат, инкорпориран оригинален прабългарски текст, което може да се направи не на “военната граница” в Южна Русия след средата на ІV в., където и когато готи и българи, както беше показано достатъчно подробно по-горе, са върли противници и врагове един на друг, а в областта на Среден Дунав около средата на V в., когато и където в рамките на оглавяваната и доминирана от прабългарите империя на българския хан Атила се осъществява максимално близък и тесен, до степен на взаимна симбиоза, етнолингвистичен контакт между прабългари и готи, които в Трансилвания например са още от средата на ІІІ в. (Histoire de la Transylvanie), в резултат на който контакт трябва и да се предположи, че на определени места и през определени периоди е налице и равновесно българо-готско двуезичие, условие и предпоставка за преминаването към готския език не само на отделни думи и имена, но и на цели куплети от български героически песни: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf
  6. В Поздней Античности и Раннем Средневековии Булгарская языковая группа самая многочисленная и военно-политически самая активная: 1. Их называли по разному: китайцы звали их хунну/сюнну, из кит. ху ”инородец” (Боровкова), о-кут (огур), полюхан (болгар), пугу (булк), шан-ху; сасанидские персы - туран, торкан, эфталиты; древние армяне - болкар, булх, чены (китайцы), хунны; древние греки и римляне - хунны, скифы, варвары, тюрки, булгары, булгарос, вулгарос, оногуры, уногондуры; арабы - булган, бурджан, сакалиба; будисткие тибетцы и индусы - хуна, уйгуры, но в действительности и в основном это были болгары, которые во всей мировой тюркологической науке хорошо известны больше как булгары (Н. Баскаков), а в современной болгарской науке - как прабългари. 2. Не считая тюркутов, которые действительно совершили масштабный по глубине, но все таки единственно и только боевой поход до Крыма, позднеантичные и раннесредневековые болгары по существу являются первыми и единственными тюрками, выходившими на историческую сцену в первой половине ІІ тыс. до Н.Э., и которые на протяжении 10-12 веков мигрировали, распространялись, общались, заселяли и владели многими территориями и народами с Алтая до Балкан и Рейна. 2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 5.4. Немного до начала Новой Эры болгары создали, представляли базисно-доминантным этническим компонентам и руководили в Центральной Азии Восточно-хунской Империей, являющейся полиэтнической военно-племенной конфедерацией по имени Хунну/Сюнну, где еще были огузотюрки, иранцы, монголы, финно-угры и др., и первым руководителем которой был император Багатур, кит. Маотун, Мохедо, Моде и др., совр. турец. Мете. 6. Былгарские племена проникли в Европу двумя путями: Севернее Каспия - в середине ІІ в., и южнее Каспия - в начале ІІІ в. (Джафаров), образуя военно-племенное объединение Барс-эль, откуда на Кавказе появилась и держава Барсилия. 6.1. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be
  7. Я думаю, что динлины – это прото-кыпчаки, от которых к началу Н.Э. уже отделились прото-киргизы, кит. гяньгун: И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits Хуните са безсмъртната тема на прогресивния човешки дух! (в процес разработки) Первая из ряда скотоводческих культур на Среднем Енисее — афанасьевская культура, с которой связаны крупнейшие инновации в культурогенезе древнего населения Южной Сибири, надолго определившие весь путь ее дальнейшего развития. Во-первых, это появление скотоводства, именно с этого времени (на Енисее — с середины III тыс. до н.э.) скотоводство (сначала пастушеское, а затем отгонное и полукочевое) становится основой производящей экономики населения горно-степных районов Южной Сибири. Во-вторых, это появление европеоидного населения (афанасьевцы — первые европеоиды в Южной Сибири). Впоследствии европеоидность (в чистом или смешанном виде) будет характерна для носителей всех южносибирских культур эпохи бронзы и раннего железа, вплоть до конца тагарской культуры, т.е. до хуннского времени. В этом смысле не исключено, что легендарные «рыжеволосые и голубоглазые» динлины, вошедшие, согласно сведениям письменных источников, в состав енисейских кыргызов, могли быть далекими потомками этого европеоидного населения [Савинов 2017, 108-110]. Ето защо, и календарно-цикловата година Докс от Именника на българските ханове е не собствено българска, а къпчашка по произход и се дължи най-вероятно на преминаването и сливането с болгарите на някой род от къпчаките динлин, които Л. Гумилев [2008] твърде произволно отъждествява с афанасиевците [3-4,12], докато пък в една много объркана генеалогия и хронология P. Golden [2016f] съвсем неоснователно твърди, че племената на огурите са част от динлин: These Oğur tribes were part of a people whom the Chinese accounts in the second century BCE termed Dingling丁靈 (OC têŋ rêŋ, LH teŋ leŋ *têŋ-rêŋ, MC tieŋ lieŋ 4), living north of the Xiongnu perhaps neighboring with the Qırğız (Gekun 隔 昆 OC krêk kûn, LH kək kuən5) in the upper Yenisei. Dingling groupings extended westward to the Irtysh River region6. Subsequently, from the fourth century CE, the Dingling appear in the Chinese sources under a variety of names, e. g. Dili 狄歷 (LH: dek lek, MC diek liek7), Tele 特 勒 (OC dək rək, LH, MC dək lək8), Chile 敕勒9 (LH ṭhɨk lək, MC ṭhjək lək), and subsequently Tiele 鐵勒 (LH thet lək, MC thiet lək, EMC *thet-lək,) all of which, it has been suggested may render *tägräg *«cart»10 [49], но същевременно и спадат към племенното обединение на западните тйеле: These Oğurs belonged to the western Tiele groupings and were among those displaced by Sino-Xiongnu wars. They made their way to the Kazakh steppes11 [50]: «Голубоглазые и рыжеволосые» динлины чаще всего связываются с европеоидным населением тагарской культуры, что даже вызвало появление такого условного наименования, как «тагарские динлины». Однако бесспорных оснований для такой идентификации нет. Известно, что динлины, первые сведения о которых относятся к IV-III вв. до н.э., занимали очень широкую территорию по северной периферии хуннских владений и были кочевниками-скотоводами. В состав динлинов могли входить и племена тагарской культуры, но область расселения динлинов не ограничивалась Минусинской котловиной [Савинов 2017, 126-127, вж. и срв. Вадецкая 2017, 182-184; Tekin 1987, 14-15]. Тагарское население в силу его происхождения от афанасьевского также, следовательно, можно считать индоевропейским, возможно, как и полагает Н. Л. Членова, ираноязычным[4]. В свою очередь китаист Таскин В.С. определял динлинов как тюркоязычный народ [5]. Генетические исследования останков нескольких представителей тагарской культуры показали, что это были носители Y-хромосомной гаплогруппы R1a[6] В советской археологии после работ С. В. Киселёва и Л. Р. Кызласова возобладала теория динлино-гяньгуньского этногенеза, согласно которой таштыкская культура отразила формирование на Енисее единого этноса «древних хакасов» (енисейские кыргызы) путём ассимиляции угроязычных динлинов пришлыми тюркоязычными гяньгунями. В более поздних работах Ю. С. Худякова эта концепция ставится под сомнение и делается вывод о том, что памятники таштыкской культуры в Минусинской котловине «не имеют отношения к этнокультурогенезу древних кыргызов»[8]. По мнению некоторых антропологов, антропологический тип таштыкцев соответствует современной уральской расе, и является исходным для ряда современных этнических групп Саяно-Алтая, в том числе и для части хакасов[9]. Завершение формирования современного антропологического состава хакасов падает на начало второго тысячелетия нашей эры, то есть на период расцвета культуры Кыргызского каганата. В извлечённых мтДНК пяти женщин из останков в погребении Таштыкской эпохи выявлены линии C, HV, H, N9a, и T1[10]. Представитель таштыкской культуры TASTYK S34 относится к Y-хромосомной гаплогруппе R1a1a, отличаясь от представителя тагарской культуры TAGAR S24 лишь на одну мутацию и являясь прямым потомком тагарцев, которые, несмотря на смену культуры, продолжали существовать[11] [Таштыкская культура 2016, 1-3]. В 49 г. до н.э. шаньюй северных хуннов Чжичжи разбил гяньгуней, проживавших в северо-западных владениях державы хунну, и остался в их землях. На севере он покорил племена динлин (304). При всей спорности расположения земель гяньгуней (Джунгария, Северо-Западная Монголия или Тува) и динлин (Северная Монголия или Южная Сибирь) победы хуннов над этими племенами, видимо, облегчили хуннам продвижение через Саяны. В результате государственных реформ, осуществлённых Модун-ханом, гунны-хунну получили возможность объединить множество кочевых, скотоводческих, охотничьих племён и аймаков Центральной Азии, раньше, чем другие соседние могущественные племена. Объединившись под единое политическое управление, хунну смогли присоединить под «крышу» единого государства множество крупных и мелких разобщенных племён и стран, живущих в войлочных юртах, например, Дунху, Юэчжи, Динлин, Усунь, Хиргис и т.д.
  8. Да, это один из фундаментальных принципов Булгаристики, которые лично я сформулировал и опубликовал в Нете: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  9. И это ее очень серьезная ошибка, потому что: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  10. И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits Хуните са безсмъртната тема на прогресивния човешки дух! (в процес разработки) Другото голямо и могъщо българско племе и съответно военно-племенно обединение през тази епоха на територията на Централна Азия са аварите, кит. ухуань, жуан-жуан и др. Тъкмо за това българско племе в „научната литература“ може да се попадне и на словосъчинения с не особено ясен литературно-публицистичен жанр, при който „сходството на езиците“ не играе изобщо никаква роля. Апотеозът тук е, че и това българско племе го постига напълно заслужената му съдба - да погине и да изчезне (Л. Гумилев), при това без изобщо да се държи сметка за това, че именно то, чак до средата на IХ в. ще тормози още редица други народи като согди, тюркути, перси, българи, гърци, франки и др., докато сабирите специално са жертва на една чисто „лингвистична грешка (Sic!): These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259]. Let us first deal, if only briefly, with the vexed question as to whether the European Avars were identical with the East Asian Jou-jan of Chinese sources [8]. Chinese official historiography of the ancient and early medieval period used two generic designations for «barbarians» to the northwest: Hsiung-nu and Tung Hu. The Tung Hu or «Eastern barbarians» were known from the third century B.C.E., and later developed two branches: the Wu-huan, first mentioned in 78 B.C.E., and the Hsien-pi, documented from 45 C.E. Chinese historical phonology, which is now a precise and reliable discipline [9], allows us to reconstruct the ancient pronunciation of the two designations: these are *ahwar (= Avar) for the Wu-huan, and *säbir, säbär (> Sibir, hence Siberia) for the Hsien-pi [10] [Pritsak 2009, 2-3]. Жужа́ньский кагана́т (монг. Нирун, кит. упр. 柔然, пиньинь: Róurán, палл.: жоужань, кит. упр. 蠕蠕, пиньинь: Ruǎnruan, палл.: жуаньжуань, кит. упр. 芮芮, пиньинь: Ruòruo, палл.: жожо, кит. упр. 茹茹, пиньинь: Chuòchuo, палл.: чочо, кит. упр. 蝚蠕, пиньинь: Rúruǎn, палл.: жужуань и др.) - государство кочевых монголоязычных народов, которые господствовали в степях северного Китая в промежутке между исчезновением хунну в IV веке и подъёмом Тюркского каганата в VI веке. Религия - шаманизм. Придворный историк династии Северная Вэй сообщает, что господствующее племя представляло собой ветвь сяньби. Распространена точка зрения, что откочевавшие в середине VI века в степи Европы авары являлись частью жужаньской конфедерации. В 402 году правитель жужаней первым среди степных народов принял титул кагана. 蠕蠕 - Жуань-жуань. Первое название, употребляемое для данного народа. Скорее всего искажённое слово, презрительная кличка, данная китайцами. 蠕 - значит медленно ползти, пресмыкаться. 柔然 - Жоужань. В русском языке закрепилось старое прочтение Жужань 茹茹 - Жужу. Сокращение 芮芮 - Жоужоу. Сокращение 檀檀 - Таньтань. Употребляется крайне редко. Другое одно имя жужанов есть «татар», также называют «тартар», (является) один из аймаков хунну. Китайским иероглифом современным произношением «датань» отмечено слово «татар», а иероглифом «таньтань» написано слово «тартар». Историки считают, что название монголов как татар (тартар) происходит от имени хаана Татар жужанов (414-429 гг). Эти две названия, Татар хаан и татар (монгол), записаны одинаковыми иероглифами. Поэтому с времен жужаньского каганата монголов стали называть монголами, татарами, татар-монголами или монгол-татарами [Жужаньский каганат 2014, 1-2]. Rouran (Mongolian: Нирун, Nirun; ~human's back, the name origin similar to Alan Gua's myth; Chinese: 柔然; pinyin: Róurán; literally: "soft-like"; Wade-Giles: Jou-jan), Ruru/Ruru (Chinese: 蠕蠕/茹茹; pinyin: Rúrú/Rúrú; Wade–Giles: Juan-Juan/Ju-Ju; literally: "wriggling insects/fodder"), or Tan Tan[1] (Chinese: 檀檀; pinyin: Tántán) was the name of a confederation of nomadic tribes on the northern borders of Inner China from the late 4th century until the middle 6th century.[2] It has sometimes been hypothesized that the Rouran are identical to the Eurasian Avars who later appeared in Europe.[3] The term Rouran is a Mandarin Chinese transcription of the pronunciation of the name the confederacy used to refer to itself. Ruanruan and Ruru remained in modern usage despite once being derogatory. They derived from orders given by the Emperor Taiwu of Northern Wei (Tuoba), who waged war against the Rouran and intended to intimidate the confederacy. The Hephthalite Empire was a vassal state to the Nirun until the beginning of the 5th century.[4] The power of the Rouran was broken by an alliance of Göktürks, Touba's Northern Qi and Northern Zhou dynasties and tribes in Central Asia in 552. The Rouran were a confederation led by Xianbei people who remained in the Mongolian steppes after most Xianbei migrated south to Northern China and set up various kingdoms. They were first noted as having defeated the Tiele and establishing an empire extending all the way to the Hulun, in eastern Inner Mongolia. To the west of the Rouran was a horde known in the west as the Hephthalites who originally, until the beginning of the 5th century, were a vassal horde of the Rouran.[5] According to "Book of Song" (section Joujan), "Joujan's (Rouran) another name was "Tatar" or "Tartar", and they were Xiongnu's tribe". The Rouran controlled the area of Mongolia from the Manchurian border to Turpan and, perhaps, the east coast of Lake Balkhash, and from the Orkhon River to China Proper. Their ancestor Mugulu is said to have been originally a slave of the Tuoba tribes, situated at the north banks of Yellow River Bend. Mugulu's descendant Yujiulü Shelun is said to be the first chieftain who was able to unify the Rouran tribes and to found the power of the Rouran by defeating the Tiele and Xianbei. Shelun was also the first of the steppe peoples to adopt the title of khagan (可汗) in 402, originally a title of Xianbei nobility. The Rouran and the Hephthalites had a falling out and problems within their confederation were encouraged by Chinese agents. In 508, the Tiele defeated the Rouran in battle. In 516, the Rouran defeated the Tiele. Within the Rouran confederation was a Turkic tribe noted in Chinese annals as the Tujue. After a marriage proposal to the Rouran was rebuffed, the Tujue joined with the Western Wei, successor state to the Northern Wei, and revolted against the Rouran. In 555, they beheaded 3,000 Rouran. Some scholars claim that the Rouran then fled west across the steppes and became the Avars, though many other scholars contest this claim.[2] The remainder of the Rouran fled into China, were absorbed into the border guards, and disappeared forever as an entity. The last Rouran khagan fled to the court of Western Wei, but at the demand of Tujue, Western Wei executed him and the nobles that accompanied him. Asia in 400 AD, showing the Nirun Khaganate (Rouran), Tuoba's Northern Wei, Xianbei's Tuyuhun Kingdom, Southern Liang, Later Yan and Xiongnu's Üeban and Northern Liang states. Nirun, Western Qin, Later Liang and Later Yan states 400 AD Nirun, Tuoba's Northern Wei, Xianbei's Tuyuhun Kingdom 500 AD Little is known of the Rouran ruling elite, which the Book of Wei cited as an offshoot of the Xianbei. The Rouran subdued modern regions of Xinjiang, Mongolia, Central Asia, and parts of Siberia and Manchuria from the late 4th century. Their frequent interventions and invasions profoundly affected neighboring countries. Though they admitted the Ashina of Göktürks into their federation, the power of the Rouran was broken by an alliance of Göktürks, the Chinese Northern Qi and Northern Zhou dynasties and tribes in Central Asia in 552. The Northern Wei, for instance, established the Six Garrisons bordering the Rouran, which later became the foci of several major mutinies in the early 6th century [Rouran Khaganate 2014, 1-3]. Since the Wuhuan were the other major branch of the Eastern Hu, said to be virtually identical in language and culture to the Xianbei, and since they were more familiar to the early Chinese than the Xianbei, it is worth pausing to comment briefly on early Chinese descriptions of Wuhuan culture. According to a Chinese historian who died in 266, the Wuhuan were accomplished mounted archers who lived in tents, without permanent residences, ‘‘following the water and grass with their herds’’ (隨水草放牧), although they also practiced some agriculture. They did not have fixed family names, but took the personal names of their strongmen as their surnames (氏姓無常,以大人健者名字為姓). Because the household of a newly married Wuhuan couple was established by the wife’s family, ‘‘therefore their custom was to follow the women’s plans’’ (故其俗從婦人計), except in battle.25 Although these observations might all be dismissed as merely typical Chinese stereotypes concerning the nomadic ‘‘other,’’ a relatively prominent role for women would indeed later become a distinctive feature of Xianbei culture, instability in family identities helps explain a proliferation of new names for population subgroups in this era, and, of course, the Xianbei would soon distinguish themselves especially through cavalry warfare. From among the Wuhuan who had submitted to the Han dynasty select ‘‘shock cavalry’’ (tuqi 突騎) troops were recruited, and a substantial contingent of Wuhuan even served in the Han imperial bodyguard. As the Chinese presence along the northern frontier began to decline towards the end of the dynasty, the Han government increasingly relied upon non-Chinese peoples such as the Wuhuan for border defense.26 Non-Chinese soldiers were active in many of the warlord conflicts attending the demise of the Han dynasty, but after the greatest warlord of them all, Cao Cao 曹操(155–220), decisively defeated the Wuhuan at the battle of White Wolf Mountain 白狼山(in modern Liaoning) in 207, Wuhuan identity was permanently disrupted. Large numbers of Wuhuan were relocated south onto the Central Plain, blending into the general Chinese population, while their more able-bodied men were mobilized into cavalry units in the service of Cao Cao. Those Wuhuan people who remained north of China Proper, meanwhile, were gradually absorbed into the emerging Xianbei identity.27 [Holcombe 2017, 6-7].
  11. И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits Хуните са безсмъртната тема на прогресивния човешки дух! (в процес разработки) Неопровержимо свидетелство и доказателство за това, че именно Афанасиевската култура е археологически експонент на българската етническа общност в Минусинската котловина, представлява безспорният факт, че тъкмо афанасиевците все още не отглеждат прасето, главно поради неговата непригодност към общо взето номадските условия на живот (Th. Barfield), а не познават също така и неговата дива разновидност [Mallory 2014]. Със свиневъдство започват да се занимават едва българите от Таштъкската култура (I-IV) в Минусинската котловина, което обаче е пренесено от Китай [Вадецкая 2017, 191]. Не са намерени кости от прасе и в погребенията на хунну около Новата ера (С. Данилов), докато обаче племената, построили Иволгинското градище, отглеждат прасето като домашно животно (П. Коновалов). Всичко това от една страна показва, че само някои от българските племена и народи започват да отглеждат прасето на един сравнително късен етап от своето историческо развитие, а от друга страна пък потвърждава тезата, че българите са клон от прототюрките, прародината на които е по-насевер от Алтай, където прасето очевидно не обитава. Наистина едно от аварските племена от III в. отглежда и прасето, но това се дължи на сравнително продължителното му пребиваване в китайска етнолингвистична среда (А. Бернштам), докато аварите българи като цяло се „запознават“ с прасето едва в Централна Европа и то благодарение на славяните (И. Эрдейи). Кит. pоg, pea, pa: „pig, pork, lat. porcus“, duan, don, thun „swine, nhd. Schwein, got. swein, ags. ahd. Swin“ е с индоевропейски произход (Т. Chang), въпреки че според нас първата дума по-точно е с индоирански произход, а втората - с тохарски, като тохарите я пренасят в Таримския басейн от германската си прародина в Европа (J. Mallory):... Ето защо, и календарно-цикловата година Докс от Именника на българските ханове е не собствено българска, а къпчашка по произход и се дължи най-вероятно на преминаването и сливането с болгарите на някой род от къпчаките динлин, които Л. Гумилев [2008] твърде произволно отъждествява с афанасиевците [3-4,12], докато пък в една много объркана генеалогия и хронология P. Golden [2016f] съвсем неоснователно твърди, че племената на огурите са част от динлин: These Oğur tribes were part of a people whom the Chinese accounts in the second century BCE termed Dingling丁靈 (OC têŋ rêŋ, LH teŋ leŋ *têŋ-rêŋ, MC tieŋ lieŋ 4), living north of the Xiongnu perhaps neighboring with the Qırğız (Gekun 隔 昆 OC krêk kûn, LH kək kuən5) in the upper Yenisei. Dingling groupings extended westward to the Irtysh River region6. Subsequently, from the fourth century CE, the Dingling appear in the Chinese sources under a variety of names, e. g. Dili 狄歷 (LH: dek lek, MC diek liek7), Tele 特 勒 (OC dək rək, LH, MC dək lək8), Chile 敕勒9 (LH ṭhɨk lək, MC ṭhjək lək), and subsequently Tiele 鐵勒 (LH thet lək, MC thiet lək, EMC *thet-lək,) all of which, it has been suggested may render *tägräg *«cart»10 [49], но същевременно и спадат към племенното обединение на западните тйеле: These Oğurs belonged to the western Tiele groupings and were among those displaced by Sino-Xiongnu wars. They made their way to the Kazakh steppes11 [50]: «Голубоглазые и рыжеволосые» динлины чаще всего связываются с европеоидным населением тагарской культуры, что даже вызвало появление такого условного наименования, как «тагарские динлины». Однако бесспорных оснований для такой идентификации нет. Известно, что динлины, первые сведения о которых относятся к IV-III вв. до н.э., занимали очень широкую территорию по северной периферии хуннских владений и были кочевниками-скотоводами. В состав динлинов могли входить и племена тагарской культуры, но область расселения динлинов не ограничивалась Минусинской котловиной [Савинов 2017, 126-127, вж. и срв. Вадецкая 2017, 182-184; Tekin 1987, 14-15]. Самите динлини пък най-вероятно заимстват прасето от тунгусите по времето, когато все още са по земите около Байкал [вж. и срв. Eberhard 2015, 3]. Затова пак в Именника, наред с диломъ, има още и читемъ „седми“, но в старобългарския език има също така и челъка „стрижка“, чиготъ „палачъ, или другой какой-либо судебный приставъ“ и др. [СлДСЯз, 919,923] наличието на които най-вероятно трябва да се обясни като фонетични къпчакизми в прабългарския език [вж. и срв. Поппе 2014, 297-298; Pritsak 1955, 55]: авитохолъ житъ лѣтъ т~. родъ емѹ дѹло, а лѣтъ емѹ диломъ твиремъ. гостѹнъ намѣстникъ сꙑ в~. лѣтъ. родъ емѹ ерми, а лѣтъ емѹ дохсъ твиремъ. тервель к~.и а~. лѣтъ. родъ емѹ дѹло, а лѣтъ емѹ теку читемъ. ѹморъ м~. днии. родъ емѹ укиль, а лѣтъ емѹ диломъ тѹтомъ. При датировката на шлема на хан Денгиз от по-рано обаче, вече се използва източноиранското по произход праб. *гок "прасе; свиня; глиган", обяснението на което може би е най-напред във времето, а така също и в това, че родът на хан Атила все пак е от друго коляно на рода Дуло. Потвърждението на тази пределно кратка, но много вярна и точна етимология е в българското междуметие гъци-гъци, с което обикновено се привикват единствено прасетата. С подобен произход между впрочем са и междуметията пили-пили за привикване на пилета и кули-кули за привикване на кулита или кончета [вж. и срв. Грумм-Гржимайло 2014, 80-81; Дыбо 2013а, 149-150; Ждраков, Делева 2013, 5-15]:... По подобен начин, и в монголския дванадесетгодишен циклов календар, както и в производните от него тюркски календари, последната година е обозначена чрез източноиранската заемка Ğaqai, съвр. гахай „свинья“ [МРСл, 81], семантически еквивалент на тюрк. toηuz. В монголския календар обаче има такива години като Üker и Taulai, които в монголските езици са прабългаризми, следователно самият монголски календар е заимстван от българите и е по-късно развитие на прабългарския, докато монголският шестдесетгодишен циклов календар очевидно е зает пряко от китайците. Освен това, подобно на прабългарския календар, и в монголския деветнадесетгодишен лунно-слънчев календар има допълнителен месец за изравняване, който се поставя в седем от годините:... От своя страна, праб. гок < изтир. *xug, осет. xu „свинья; кабан“, афг. xūg, ишк., ягн. xug „свинья“, сакс. hva-, срперс. xūk/xūg, дар. xūk, тадж., перс. xuk „свинья“, авест. hū- < ир. *hū-ka-, ие. *su- „свинья“ < *sŭ- „рожать“ [Основы иранского языкознания 1982, 78; Абаев-4, 253-255, вж. и срв. Баскаков 1969, 230-354; Боталов 2014, 31-57; Ваклинов 2012, 9-445; Виноградова, Кузьмина 2014, 126-151; Гамкрелидзе, Иванов 2014, 557-560; Грумм-Гржимайло 2014, 67-78; Кузьмина 2014, 152-182; Пьянков 2014, 220-232; Серегин 2014, 351-358; Ahmetbeyoğlu 2012, 1-16; Altheim 1959, 6-28; Clauson 2014, 182-184; Ercilasun 2013, 62-68,191-195; Kafeslioğlu 2008a, 1-9; Karaağaç 2013, 21-22; Karatay 2010, 49-72; ~*~2013, 20-28; Kısakürek, Kısakürek 2013_1, 172; ~*~2013_2, 116; ~*~2013_5, 36-38,171-178; Ovcharov 1997, 125-129; Ögel 2014, 15-42; Pritsak 2013, 428-471; Tekin 1987, 1-10; The Cambridge History 2013, 79-141; Yegorov 2014, 4633-4643; Zimonyi 2013, 1054-1073, срв. Дыбо 2013б, 11-14; Рашев 2013, 1-12; Buran, Alkaya 2013_1, 9-23; Csornai 2010, 29-42; Lissner 2011, 1; Lukács 2008, 5-30; Schönig 2013, 242-248].
  12. После св. Крещения славянский язык объявлен государственном языком, а болгары (тюрки) подверглись жесточайшими репресиями, перерастающие иногда и по местами в откровенной геноцид: В онези селища пък, където покръстването е проведено преди това, но бойните им чети все още не са разпуснати или пък има хора, които говорят на прабългарски език и практикуват собствените си прабългарски обреди и обичаи, то цялото село във вид на роби се предава на Църквата с всичкото си имущество. Ако пък подобни случаи са сравнително по-малко на брой, то тези прабългари, отново с имуществото си, се продават в робство: Всякое село, в котором отряды бывают или заклинания поганские, отдается в божий храм со всем имуществом. Если имеются господа в том селе и совершают обряды и (произносят) заклинания, они продаются со всем имуществом своим, а цена дается бедным. Комментарии: Церкви вместе со всем своим имуществом отдавались не только лица, творившие языческие обряды и заклинания, а в силу круговой поруки и все жители села, которое терпело в своей среде язычников. Отправляясь на бой с супостатами (врагами) подобает остерегаться всех неприязненных слов и дел, направить мысль свою к богу и молитву сотворить и сражаться в ясном сознании, ибо помощь дается от бога светлым сердцам (ЗСЛд). А в отделни области направо се прибягва и към физическо изтребление на прабългарите. Тази нечовешка мярка влиза в най-остро противоречие със съответния член на Закона, предвиждащ бой с камшик или пръчка и 7-годишен пост за мъжа с повече от една жена и прогонване на по-младата от жените му заедно с децата й: Кто имеет двух жен, изгоняет меньшую с детьми ее и его бьют. А пост 7 лет (ЗСЛд): http://bolgnames.com/Images/East.Bolgars.pdf
  13. Видно, вам что-то очень мешает разобраться даже в терминологией, не говоря уже по существу и поэтому повторяю только для вас: Современные болгары славяне, но до св. Крещения у нас были болгары тюрки или как уже давно принято в Тюркологию – булгары или прото-болгары. Но моя личная классификация тюркских языков, на своем высшем и первом уровне логического деления, немножко различается от классификации проф. Баскакова. Поэтому я употребляю и сравнительно новую терминологическую систему, в рамках которой термин Булгары обозначает первую и основную группу тюркских языков, термин Болгары - вторую, Болгарскую подгруппу булгарских языков, а другие подгруппы - аварская и хазарская: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 3. Атила-хан был из рода Дуло болгарского племени оногуров, а из того же рода не только создатель и руководитель приазовской Великой Болгарии хан Курт/Кубрат, но и основатель Первого Болгарского Царства с двух сторон Дуная в 681 г. хан Ишпор/Аспарух, со времени которого в форме славянизации болгар началась этнолингвистическая интеграция численно близких друг к другу местных болгарских и славянских племен. 3.1. Мощный толчок этой славянизации дало массовое крещение болгар князем Борисом в мае 866 г., во время которого он приказал зарезать более пятидесяти непокорных боляр, вместе со всеми членами их семей, не пожелавших принять новую религию; разрушить тенгриисткие святилища, сжечь или перетопить всякие верские принадлежности и утвари. Кроме того в деле славянизации важную роль сыграла и последующая широко-масщабная просветительская деятельность на славяноболгарском языке, а также выбор и утверждение этого языка постановлением специального церковного собора и использование только и единственно его под страхом наказания палками и конфискации имущества, в качестве языка церковного богослужения, социально-административного и даже внутрисемейного общения. 3.2. В действительности истинно-потомственный болгарин князь Борис воспринял св. Крещение от руки своего наставника византийского императора Михаила в сентябре 865 г. и принял его имя, как свое крестное, по причине чего в летописях того времени он упоминается и как каган Михаил. 3.3. После крещения и таким образом умиротворения болгар, князь Борис посадил на престол своего старшего сына Владимира, по имени до св. Крещения – Расате, а сам, приняв монашеский сан, удалился в монастырь. Но князь Владимир-Расате никак не мог и не хотел воспринять новую религию и поэтому, нарушив отцовскую волю, предпринял ряд попыток вернуть болгар к вере предков в Тангру. Тогда князь Борис вышел из монастыря, ослепил сына и посадил на престол сына Симеона, собственно болгарское имя которого было Алабарс и который до этого учился в самом престижном, а может быть и единственном в Мире, высшем училище в Константинополе, известном как Магнаурская Школа. 4. Несмотря на то, что конечным результатом славянизации болгар было формирование к концу Х в. смешанной, метисизированной по своим расово-антропологическим особеностям и материальной и духовной културе, но единой, славянской по языку болгарской народности, по причине чего и сам этноним болгары претерпел изменения по линии своей сигнификации и деннотации и им стали обозначать и наименовать уже не прежнюю, тюркскую и тенгриисткую этнолингвистическую общность, а новую, славянскую по происхождению и принадлежности, и в то же время - християнскую болгарскую народность: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  14. Нет, хунну являются булгарами: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be
  15. Современные болгары славяне, но булгары или еще прото-болгары тюрки: На основе анализа-синтеза всех доступно-наличных исторических, лингвистических, эпиграфических, палеографических, археологических, антропологических, этнографических, этногеографических и других сведений и данных, при том с непременным учетом уже хорошо наблюдаемого факта, что в последнее время особенно интенсивно и широкомасштабно во всей мировой исторической и лингвистической науках имплицитно или эксплицитно проявляется и берет верх тенденция безоговорочно полного(!!?) или по крайней мере частичного(!!!) отождествления центрально-азиатских хунну/сюнну и европейских гуннов с болгарами/булгарами тюркской этнолингвистической семьи, минимальный, но вполне достатычный набор и состав фундаментальных принципов Болгаристики, должен быть следующим: 1. Их называли по разному: китайцы звали их хунну/сюнну, из кит. ху ”инородец” (Боровкова), о-кут (огур), полюхан (болгар), пугу (булк), шан-ху; сасанидские персы - туран, торкан, эфталиты; древние армяне - болкар, булх, чены (китайцы), хунны; древние греки и римляне - хунны, скифы, варвары, тюрки, булгары, булгарос, вулгарос, оногуры, уногондуры; арабы - булган, бурджан, сакалиба; будисткие тибетцы и индусы - хуна, уйгуры, но в действительности и в основном это были болгары, которые во всей мировой тюркологической науке хорошо известны больше как булгары (Н. Баскаков), а в современной болгарской науке - как прабългари. 2. Не считая тюркутов, которые действительно совершили масштабный по глубине, но все таки единственно и только боевой поход до Крыма, позднеантичные и раннесредневековые болгары по существу являются первыми и единственными тюрками, выходившими на историческую сцену в первой половине ІІ тыс. до Н.Э., и которые на протяжении 10-12 веков мигрировали, распространялись, общались, заселяли и владели многими территориями и народами с Алтая до Балкан и Рейна. 2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 3. Атила-хан был из рода Дуло болгарского племени оногуров, а из того же рода не только создатель и руководитель приазовской Великой Болгарии хан Курт/Кубрат, но и основатель Первого Болгарского Царства с двух сторон Дуная в 681 г. хан Ишпор/Аспарух, со времени которого в форме славянизации болгар началась этнолингвистическая интеграция численно близких друг к другу местных болгарских и славянских племен. 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.2. В своей прародине былгары были в основном номадами скотоводами, но дополнительно-подсобно занимались и землепашеством и по археологическим данным, еще в Бронзовой Эпохе к концу ІІІ и началу ІІ тыс. до н.э. они жнали бронзовыми серпами; строили и жили в постоянных деревянных домах, а во время выведения скота на яйлу пользовались и переносимыми шатрами, т.е. юртами; хоронили своих мертвых с вырисованными гипсовыми масками на лицах в гробах, болг. ковчег, раскрашенных росьписью; строили храмы и святилища со скульптурами и рисунками; долбили на каменных скалах изображения людей и животных; делали каменные фигуры с изображениями людей и животных [Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26]. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 5.4. Немного до начала Новой Эры болгары создали, представляли базисно-доминантным этническим компонентам и руководили в Центральной Азии Восточно-хунской Империей, являющейся полиэтнической военно-племенной конфедерацией по имени Хунну/Сюнну, где еще были огузотюрки, иранцы, монголы, финно-угры и др., и первым руководителем которой был император Багатур, кит. Маотун, Мохедо, Моде и др., совр. турец. Мете. 6. Былгарские племена проникли в Европу двумя путями: Севернее Каспия - в середине ІІ в., и южнее Каспия - в начале ІІІ в. (Джафаров), образуя военно-племенное объединение Барс-эль, откуда на Кавказе появилась и держава Барсилия. 6.1. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com
  16. Я думаю, что Верих Прискуса – алан и его имя восточно-иранское по происхождению: Вождовете на аланите са измежду най-приближените и са членове на императорския съвет на хан Атила с изключителен респект и уважение към него, видно особено добре от крайно интересната и силно показателна за личността и дейността на Атила, случка, която ни описва Приск Тракиец, а именно: При тръгването на ромейското пратеничество от столицата на хуните, хан Атила му назначава за водач и придружител хунския велможа Верих, Βέριχος, Βερίχος, “господар на много села”, но този последният, още от началото на обратното пътуване се държи не особено любезно и дори не пропуска да изрази недоволството си от водача на ромейската делегация Максимин Патриций, въпреки че между него и ромеите, още докато са “във варварската земя”, се е завързало едно сравнително добро приятелство. Предразположен по подходящ начин и запитан, чак когато ромейската делегация пристига в Адрианопол, най-вероятно от Приск, за причината на едно такова недоволство, Хунът не отговаря и не дава обяснение, но приема специално устроеното му угощение и едва когато пристигат в Константинопол, изплюва камъчето, на турски се казва “изкарва баклата от устата си” и не “забравил своя див нрав”, започва разпра и обвинява “Максимин, че когато бил в скитската земя казал, че пълководците Ареовинт – Αρεόβινδ, и Аспар – Άσπαρ, не се ползували с никакво уважение пред императора, който презирал техните дела и изобличавал варварското им лекомислие” [ГрИзв-1, 119]. От тази толкова силна и необуздана реакция на Верих срещу очевидно не особено премерените и дипломатични приказки на Максимин по адрес на аланските по произход византийски пълководци, трябва да се направи изводът, че Верих се е засегнал и ядосал толкова много единствено и само, защото и самият той е аланин, първо и второ, тези приказки Максимин ги е казал най-вероятно пред хан Атила, който надали само от елементарна любезност се е заинтересовал от най-изтъкнатите пълководци на византийската армия. Велик е българският хан Атила не само на бойното поле, но и в политиката и дипломацията, щом като намира начин да следи и да направлява във всеки един момент действията, както на вождовете на подвластните му племена, в това число и аланските, така също и на водещите фигури било то във византийския, било пък в римския двор, където по същество и фактически са и неговите най-силни и яростни врагове и противници. При това положение очевидно-безспорно няма никакви причини да не се допусне и приеме, че и хун. мли Βέριχος е от езика на аланите, именно поради което лишени от всякаква фактологическа основа са и опитите то да се етимологизува и обяснява на готска езикова почва и по-точно като равно на неясно как и откъде полученото мли Berik, но така също и Berig, “strong” на крал полумитичен владетел, при който готите оставят редица подобни имена на територията на Скандинавия [Maenchen-Helfen 1973, 406]. При друг изследовател на хуните и техния език Βέριχος е министър на Атила от благороден хунски произход и доколкото хунското крайно -q и -k се характеризират с тенденцията за спирантизация, то Името би могло да се интерпретира фонологически като *bérik, която форма е предложена от Е. В. Севортян като оригинал за особено разпространеното тюркско прилагателно и съществително име berk, формата berik е засвидетелствувана в речници от ХІІІ-ХІV в., заета е в монголския език като berke, което “между впрочем”, а може би “случайно”(?) прониква в чувашкия език като parka, апелативът bérik “strong” е резонен за отговорен хунски лидер [Pritsak 1982, 455]. Всичко това би било точно така и дори много добре, защото въпросният тюркски апелатив не само е почти тъждествен фонетически на Името, но е и особено подходящ за образуването на мъжки лични имена, видно също така и от приведеното тук име на известния монголски хан. Всеки хунски лидер обаче непременно и задължително си има своя етнически произход, не може да има хун, който да не произхожда и да не принадлежи на дадено тюркско, иранско, германско, славянско или друго някое племе, а този специално най-вероятно, както се видя малко по-горе, е от алански произход. Освен това, погледнато собствено историколингвистически и контактолингвистически, българските издатели на Приск, транскрибират Името с букв. в - Верих, а тук, както и в превода на J. B. Bury, то се транскрибира с букв. б - Berichus [Priscus 2004, 7] и ние сме много изненадани, че проф. Ом. Притсак, не е забелязал и не е обсъдил специално проблема за спирантизацията на средногръцкия зв. б и за фонетичната стойност съответно на гръцката букв. β от въпросното име. От друга страна, общотюркският зв. е при имената на хуните обикновено се редуцира до зв. i, а и чувашката форма на апл *bérik във вида парка, няма защо да се заема от монголския език, непосочено между впрочем като такова и от В. Егоров в етимологичния речник на чувашкия език, когато тя може да се образува и на староболгарска и дори и на старобългарска почва, защото известното фонетично явление парагогия (Б. Владимирцов) се проявява и в най-древните тюркски езици по принцип и в огуротюркските в частност, където например обл. *тäнгри е получен от обл. *тäнгир, а това, че явлението протича и в болгарските езици проличава особено ясно също така и от днболг. теонм Тангра, съвр. чув. Турă, от по-скоро срвек. вболг. *Тайра, а не *Тангра. И в един още по-конкретен план, проявяващото се още в тюркския, но така също и в монголския праезик, по-късно, по-мащабно в българските и по-ограничено и спорадично и в останалите тюркски езици фонетично явление парагогия представлява по същество поява в края на думата на прибавен звук, който по принцип е кратка редуцирана гласна, попадаща под комбинаторното влияние на предхождащата я ударена гласна, а така също и, очевидно поради нестабилния си характер, проявяваща склонност към факултативно разширяване по посока на съответната широка гласна, както е например при монг. писм. bał “мед” ~ халх. bałłă, egür “заря” ~ egüri, тюрк. qilinč, уйг. qïlïnč “деяние” > стмонг. писм. qïłïnčа > нвмонг. писм. кilinčе “греховное деяние”, с по-следващо изпадане на предходната етимологична гласна, особено широко застъпено в болгарските езици, където в аспекта на крайния си резултат, при абстрахиране от диахронията, всичко това се очертава като изгласно вокално-консонантно разместване, т.е. метатеза при двусрични думи, най-често завършващи на зв. -р, но така също и на други сонорни и несонорни съгласни, както е например чув. хĕрлĕ ~ огузт. кызыл “красный”, хăлха ~ огузт. кулак “ухо” и мн. др. [вж. още Бëтлингк 1989, 522,539; Владимирцов 1989, 342-343; Егоров 1954, 162-199,217-218; Doerfer 1963, 105; ДТС, 544; ЭСЧвЯз, 259; KdKum, 67,110-175,183-184, вж. и срв. Ахметьянов 1978, 5,39]. Именно поради всичко това на нас ни изглежда като много по-перспективно-евристично търсенето произхода на въпросното име в рамките на иранските езици, където са налице и двата особено подходящи за образуването на собствени имена и фонетически дори и по-близки апелатива под формата на изтир. *wärg “вълк” и *wärq/wälq “висок; голям”, към първия от които между впрочем вече отдавна има и сравнително успешни, но лингвистически недостатъчно конкретизирани и обосновани, според нас, опити за подвеждане и обясняване на Името, като при това напълно основателно в качеството на възможно най-близък паралел се сочи осет. biräg/biräγ (Fr. Altheim), което обаче проф. В. Абаев, след като привежда съответните угрофински заемки, приема за заемка най-вероятно от сак. birggа, а не закономерно-осетинско развитие на собствено алан. *wærg “волк”, поради табуиране на съответната аланска лексема [вж. и срв. Altheim 1959, 223-224; Абаев-1, 262-263; ~*~-4, 93-94; ЭСТЯз-б, 116-120; ЭСЧвЯз, 143,259]: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf
  17. Хунская гвардия!
  18. 2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 2.2. Болгарский хан Атила, которого все племена и народы Азии и Европы знали еще как Авитохол, Авит, Этел, Эцел, Атли, Дзивата-полк, создал и руководил полиэтнической военно-племенной конфедерацией Западно-Хунской империи от Урала до Рейна, где самыми многочисленными и ведущими были болгарские племена, а немалый удельный вес имели готские и славянские племена, и которая в действительности ничто иное как европейские объединенные штаты со своим парламентом, председателем которого был Атила-хан и в котором заседали вожди отдельных племен Империи. Вожди некоторых готских племен, например, славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу, но несмотря на это, гунны и готы в общем то жили в симбиозе (Maenchen-Helfen 1973, 442-443). 2.3. Атила-хан подготовил, организовал и провел в 451 г. первую в Мире Великую Битву Народов, участники которой с обеих сторон насчитывали между 300-700 тыс. человек, а убитых и раненных было свыше 165 тыс. человек: ”The character of the battle, when the vassal tribes of Vestgotes, Franks, Burgunds and Roman legions lead by Aecius, encountered with the Atila’s troop-horse Armada, was changeable: The infantry legions of Rome and its allies came against the advance guard of the "Father" Atila. The role of the Bulgarian cavalry (the so-called "slingers" or Hussars) was very important at that moment. The "slingers" outflanked the Vestgotes and killed their tsar Theodorich, and thus, they averted the participation of the Vestgotes into the battle... (B. Marichkov) [подробнее Добрев 2005]. 2.4. Зарождение и начало тяжелой болгарской конницы, меж впрочем, еще до начало Новой Эры, в империи восточных гуннов северной Центральной Азии, где ”любой мужчина, способный натянуть лук, становится всадником в брони” (Н. Крадин), а ее прямым приемником по этим землям является киргизская тяжелая конница VІ в.: ”Удар тяжелой конницы был страшен. Облаченные в пластинчатую броню воины, на свежих закованных в железо конях, сминали на своем пути любую преграду.” (Л. Бобров). The Bulgarian cavalry was a very important element which solved the political problems of the old Europe. (B. Marichkov). 2.5. Хан Атила был самым честным и справедливым человеком, бесстрашным воином, умелым полководцем, вещим руководителем и дипломатом, любящим отцом – у него было 7-8 жен и около 30 детей. Рукой своих хана Атилу отровил византийский император, но начавшиеся еще при жизни Атилы сказания и легенды нескончаемы, его славой не мог похвастаться ни один другой император или царь в Мире, недаром в наше время о нем уже созданы и несомненно и в будущем будут создаваться оперы, картины, поэмы и романы. 2.6. В Именнике Болгарских Ханов записано: Авитохол жил триста лет; род его Дуло, а год его – Дилом (Дракон), Твирем (Девятый месец). Надеждность Именника как исторический источник уже вообще не подлежит сомнению (Москов 1988), а тождественность Авитохола и Атилы полностью можно считать окончательно и безапеляционно обоснованной и доказанной (Добрев): http://bolgnames.com/Images/Atilla.pdf http://bolgnames.com/Images/Avitohol.pdf http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  19. Чувашский язык приемник средневековых болгарских языков: К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса.
  20. Уже к началу Н.Э. тюркские языки довольно много, так что хунну говорили не на тюркском языке вообще, а на языке Булгарской групой Тюркских языков: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be
  21. Не стоит отруждаться больше всем этим далеким прошлым: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU
  22. Слово не может быть пратюркское, потому что оно булгарское: Почти общоприето е, че титл. шаньюй води началото си от китайската титл. дархан или което е същото, че в действителност първата титла е китайска транскрипция на втората: The first Xiongnu ruler ever made record of was Touman danhu9 頭曼單于, who started to reign about 215 B.C. Below the danhu there were twenty-four great ranks, or da chen 大臣, these kings were dividedinto two parts, left and right, so there were two of each kings. The titles are not always referred to under the same names or ranks in the Chinese chronicles. The dignitaries were responsible for ten, one hundred, one thousand or ten thousand horsemen according to their ranks but all the twenty-four kings were called by the reverent name “one-thousand-horsy”. This institution served as political system in times of peace and as military system in war times. 9 單于 danhu: tan/tan-gįwo/jįu GS: 147a. 97a. These two characters are usually pronounced shanyu but there has not been any detailed reasoning for that. Hanshu Yinyi writes: “Danhu means ‘infinitely vast’, which refers that the person whose manifestations through his conducts resemble the sky is danhu.” As for the transcription of the title of the Asian Huns’ supreme ruler, its origin is traced back to the word tarqan, tarχan by PULLEYBLANK. He mentions that according to PELLIOT it must have been borrowed by the Tujue from their Ruanruan predecessors. PULLEYBLANK himself states that the ultimate source is no doubt the Xiongnu. The use of Chinese -n for foreign -r is regular in the Han period. The Chinese initial *d- would not yet have been palatalized in the 2nd century B.C. when the transcription first appears. He adds that the title tarqan is found without its final –n on the coins of the Hephthalite ruler Nezak Tarxan in the 7th century. The Asian Huns had known and been using this title before they mixed with the Turks. So tarqan, or danhu used to refer the supreme ruler of the Huns. As years went by, Turks and Mongols started to apply it for lower ranks, the decline of titles in the course of centuries is indeed quite common, we may compare the fate of khan in the modern Middle East where it has become no more than “mister”. See PULLEYBLANK: 256-257. We must add that in the form of tarkany as title name and in the form of Tarjan as tribal name it was widely used among the Hungarians of the Conquest period and it has been preserved in a great number of Hungarian place names today. See alsoNEMETH: 202 [Csornai 2010, 33, вж. и срв. Golden 2016, 65]. Така обаче се изпада в едно много силно притеснително и непреодолимо противоречие, при което не само китайците прилагат по отношение на българските владетели едновременно фонетикоструктурно две съвсем различни, но семантико-функционално напълно тъждествени наименования, като при това така си и остава повече от неясно кое от кое произлиза или кое все пак е първичното и кое вторичното и т.н. А „остроумната хипотеза“ на E. Pulleyblank за по-ранно и по-късно четене на йероглифите (А. Дыбо) не се приема в качеството на „фонетические допущения“ (И. Кызласов), на което специално внимание обръща и друг китаист (К. Csornai). Не по-добре стоят нещата и когато се приема, че в облика *darxan в тюркските езици титлата е заемка от някой източноирански език с предположително китайско четене tān-wa (А. Дыбо), при което пък много неясна остава преди всичко появата на началния зв. ш, но и други от този сорт: Chanyu, previously usually rendered as Shanyu = EMC (Early Middle Chinese) *dȥian wua’. On this form, see E. Pulleyblank, Lexicon, pp. 48, 381. Attempts have been made to read into this and other reconstructions various titles (jabğu/yabğu, tarkhan) that are later associated with Inner Asian polities, see V.S. Taskin, Materialy po istorii drevnix kočevyx narodov gruppy dunxu (Moskva, 1984), pp. 305-306 [Golden 2016a, 8]. Turning to the etymology of Tarqan, Räsänen (JSFOu L, 7,5) proposed that this word was borrowed from Sino-Korean 達官 tar-kwan "emeritus", referring to Ramstedt's article (Ramstedt, 1935: 87). However, both Gabain(1950: 48) and Ramstedt(1951: 63) suggested another theory that the word consisted of two morphemes, *tar and qan. The latter is the same as Old Turkic qan in burqan "Budda" (< 佛 bur + qan) and Middle Turkic xan "king, ruler". According to Sinor (JA 1939: 548, 1963: Nr.2564), this word was derived from the verb tar- "disperse, divide up" [Choi 2015, 5]. Шанью́й (кит. трад. 單于, упр. 单于, пиньинь: chányú, палл.: чаньюй) - титул главы хунну. Избирался гуннской племенной аристократией, правил пожизненно. Управлял совместно с советом родо́в, обычно 24 рода пяти хуннских племён. Китайские хронисты оценивали этот титул как примерно равный царскому (ван), но в некоторые годы гуннского шаньюя признавали равным Императору (Хуан-ди) [Шаньюй 2016, 1]. Шаньюй (титул): 單于 (Pulleyblanc 1962, 256–257) Иероглифы 1. 單, совр. кит. dān, др.-кит. tār, класс. кит., ЗХ, ВХ, ПДК tān, ср.-кит. tan ‘нечетный, единичный’ (Karlgren 0147 a–d). 2. 于, совр. кит. yu [yū, xū], др.-кит. w(h)a, класс. кит., ЗХ, ВХ wa, ПДК wo, ср.-кит. ħü ‘идти, отправляться’ (Karlgren 0097 a–g). Предположительное чтение: ЗХань tān-wa. Обычно интерпретируется как тюрк. *darxan (из иранского, см. ниже), с передачей конечнослогового r финалью n, ср. ЗХ *kraś-pin ‘Кашмир’ (Старостин 1989, 457), и опущением конечного -n, ср. ниже о qagan и xatun77. Как относиться к замечанию в Хань шу, что «титул шаньюй означает ‘обширный’ и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», неясно. Ср., впрочем, др.-уйг. tarqan- ‘рассеиваться, распространяться’, tarqar- ‘распространять’ (čin kertu nom erdeni tarqarmiš erur «он распространяет сокровища истинного учения» USp. 60 II а14, см.: ДТС 538; глагол трактуется иначе в EDT 540–541, но данный пример при такой трактовке не объясняется) и формы современных языков в ЭСТЯ 1980, 150-151 под ДАРГА-; может быть, народная этимология на основе производного от этого глагола? 77 Фонетически более близкой была бы интерпретация *darua. Ср. сак. darau, -ki ‘тип чиновника’ (Л.Г. Герценберг производит от dar- ‘держать, управлять’ ВТ 1992, 60). Ср. также сак. (с Книги Замбасты) darrau ‘boldness, valour’ (Bailey 153).106 [Дыбо 2014, 105-106]. По остроумной гипотезе Э. Пуллиблэнка, этот титул может отражаться в названии правителя гуннов шаньюй (поздне-др.-кит. чтение соответствующего кит. написания: *tān-wa, см. выше), см. Pulleyblanc 1962, 91. Наиболее правдоподобной нам кажется иранская этимология, выдвинутая В.И. Абаевым: согд. trγ’n, trχ’n [tarxān] (Gharib 9644, 9685) ‘титул’ (в частности, князь Деваштич носил его, см. Фрейман 1962, 42–45)82, сак. ttarkana- ‘титул’ (кажется, впрочем, тюркский), осет. tarxon ‘суд’, санскр. tark- ‘решать, предполагать, судить’ с индоевропейской этимологией (*tļk-, WP I 744 ), см. Аб. III 276–277. Все иранские следы относятся к восточной группе. В тюркские языки слово должно быть заимствовано достаточно рано, поскольку монг. заимствование из тюрк. еще отражает начальную звонкость (следствие общетюркского, но не тюрко-булгарского, озвончения *t- любого происхождения в позиции перед сочетанием -rk- - см. Дыбо 2005), впоследствии устраненную везде, кроме огузской и саянской групп (ср. киданьск. dalaγan - Менгес ВЭ 155) [Дыбо 2014, 118-119]. О качестве полученных лингвистических реконструкций через китайский свидетельствует показательный для историка пример: первозвучание высшего гуннского титула «шаньюй» ныне вслед за Э. Пуллиблэнком восстанавливают как тюркское «тархан» (Дыбо А. В., 2006а, с. 778, 779; 2006в, с. 58; 2007, с. 105). Меж тем, согласно источникам твердо установлено, что «тархан» — титул с совершенно иным содержанием, указывавший на привилегии знати (прежде всего свободы от податей), в то время как «шаньюй», согласно Бань Гу (32-92 гг.), «означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», т. е. владетель обитаемого мира. Тем самым, фонетические допущения не подтверждаются хорошо установленным историками содержанием слов*. Будем помнить, что титул «шаньюй» просуществовал до начала V в., когда был заменен в степях [Кызласов 2013, 15]. 單于 (GS 147.a,. 97.a.: tan/tan‐gįwo/jįu)6 - Pinyin: danhu. 大車 (GS 317.a. 74.a.: d’ar/d’a‐kịo/kịwo) - Pinyin: daju. These two characters 單于 are generally transcribed as shanyu. In the Hanshu Yinyi it is written: “The danhu is the appearance of the infinite vastness, which means that it is his danhu nature that triggers this heaven-like appearance”. Pulleyblank identifies the word danhu with the tarqan, tarxan. He says that according to Pelliot the Tujue probably adopted the word tarqan from their ruanruan predecessors. Pulleyblank himself states, however, that the ultimate source was undoubtedly the Xiongnu language. The use of the Chinese -n for foreign -r was regular in the Han period, and the Chinese *d- had not been palatalized in the second century BC when the transcription first appeared. As for the characters in the second place: 大車, the name has not yet been analysed. Regarding the rules in Early Middle Chinese in transcribing foreign names, it must have been another form of the tarkany, where the Early Middle Chinese of 大 gives the phonetics of tar, as in Early Middle Chinese aspirated *d- is applied for *t- and nevertheless, as we have mentioned above, in the Qin and Han period the *d- had not been palatalized. We can see that the phonetics of the second character in both names is nearly the same, the difference being just the voiced and unvoiced consonant (gįwo-kịwo) [Csornai 2014, 337-338, срв. Абаев 2014, 19; Дыбо 2014, 772-773; Menges 1951, 93]. Единственият изход от така създалата се ситуация, е да се допусне и приеме, че титл. шаньюй е собствено китайска транскрипция на централноазиатската длъжностно-рангова прабългарска титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, която аналогично на дбълг. шегоръ с паралел в останалите тюркски езици като например тур. sığır, от своя страна е по-късно развитие на българската престижно-почетна титл. *säŋür „господин, господар“. Тази титла пък, посредством и в резултат на специфично българското редуване t-s, никак неслучайно проявяващо се и в монголските езици [Владимiрцовъ 2015, 157-158], а наблюдавано също така и в севернодунавската словоформа от втората половина на Х в. ταγρογη (Ив. Добрев), има за апелатив българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“, което води началото си от индоиранското по произход българско прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“. В прабългарския език това прилагателно име се модифицира и ресемантизира до престижно-почетната титл. *täŋür „господин, господар“, ресемантизирана впоследствие до длъжностно-ранговата титл. *täŋür „владетел; император, каган“, пренесена и адаптирана през различно време в други китайски диалекти като tanhu, danhu и др. Българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“ от своя страна много по-късно преминава и в съседния пракъпчашки език динлин, откъдето са каз. заңғар „громадина; высочайший“ [БКзРСл, 218] и тат. зəңғəр „голубой“ [РТСл, 112]. Именно титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, българите за първи път, а след и по тях, и китайците присвояват на каган Багатур, кит. Маодунь, когато създава империята си. От друга страна българското прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“ се субстантивира и преминава в нарсщ *täŋir „небе; небесен свод“, на основата на което пък възниква и се образува теонм Täŋri (Ив. Добрев). Пряко потвърждение за протичането на подобен фонетико-семантичен процес най-напред е фактът, че титл. шаньюй на Багатур каган в началото на IV в. в една от четирите български държави се превежда като Gök „небе“ (T. Baykuzu), а така също и съобщението на Бань Гу (32-92), че титл. шаньюй „означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу“.
  23. Простите, но в Болгарии ничего подобного нет, все это ему приснилось, а и фамилия должна быт не Тулуш, а Тулушев!
  24. Этноним Уйгур более поздное развитие болг. Огур: Возьмем Уйгуров, Тюрко-язычность которых ни у кого не вызывает сомнения. О них в Таншу прямо говорится, что их предками были Хунны. 10 В более ранней династийной истории Вэйшу предки племен Теле, в частности предки Уйгуров, не только выводятся от Хуннов, но и отождествляются с ними в отношении языка. В летописи сказано: "Язык их сходен с Хуннуским, но есть небольшая разница". 11 Следовательно, имеется свидетельство и о Тюрко-язычном характере языка какой-то части Хуннов, поскольку мы считаем Хуннов в целом этническим конгломератом. Наше многолетнее изучение истории племен Саяно-Алтайского и Хангайского нагорий убеждает в том, что кочевые племена, особенно крупные, вовсе не исчезают бесследно даже в самые драматические времена их жизни, в период войн и поражений, а рассеиваются и вновь появляются, вновь консолидируются под старым или новым названием (Л. Потапов): http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf
  25. Другото голямо и могъщо българско племе и съответно военно-племенно обединение през тази епоха на територията на Централна Азия са аварите, кит. ухуань, жуан-жуан и др. Тъкмо за това българско племе в „научната литература“ може да се попадне и на словосъчинения с не особено ясен литературно-публицистичен жанр, при който „сходството на езиците“ не играе изобщо никаква роля. Апотеозът тук е, че и това българско племе го постига напълно заслужената му съдба - да погине и да изчезне (Л. Гумилев), при това без изобщо да се държи сметка за това, че именно то чак до средата на IХ в. ще тормози още редица други народи като согди, тюркути, перси, българи, гърци, франки и др.: These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259].