проф. Добрев

Пользователи
  • Число публикаций

    715
  • Регистрация

  • Последнее посещение

  • Days Won

    2

Весь контент пользователя проф. Добрев

  1. Хунская гвардия!
  2. 2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 2.2. Болгарский хан Атила, которого все племена и народы Азии и Европы знали еще как Авитохол, Авит, Этел, Эцел, Атли, Дзивата-полк, создал и руководил полиэтнической военно-племенной конфедерацией Западно-Хунской империи от Урала до Рейна, где самыми многочисленными и ведущими были болгарские племена, а немалый удельный вес имели готские и славянские племена, и которая в действительности ничто иное как европейские объединенные штаты со своим парламентом, председателем которого был Атила-хан и в котором заседали вожди отдельных племен Империи. Вожди некоторых готских племен, например, славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу, но несмотря на это, гунны и готы в общем то жили в симбиозе (Maenchen-Helfen 1973, 442-443). 2.3. Атила-хан подготовил, организовал и провел в 451 г. первую в Мире Великую Битву Народов, участники которой с обеих сторон насчитывали между 300-700 тыс. человек, а убитых и раненных было свыше 165 тыс. человек: ”The character of the battle, when the vassal tribes of Vestgotes, Franks, Burgunds and Roman legions lead by Aecius, encountered with the Atila’s troop-horse Armada, was changeable: The infantry legions of Rome and its allies came against the advance guard of the "Father" Atila. The role of the Bulgarian cavalry (the so-called "slingers" or Hussars) was very important at that moment. The "slingers" outflanked the Vestgotes and killed their tsar Theodorich, and thus, they averted the participation of the Vestgotes into the battle... (B. Marichkov) [подробнее Добрев 2005]. 2.4. Зарождение и начало тяжелой болгарской конницы, меж впрочем, еще до начало Новой Эры, в империи восточных гуннов северной Центральной Азии, где ”любой мужчина, способный натянуть лук, становится всадником в брони” (Н. Крадин), а ее прямым приемником по этим землям является киргизская тяжелая конница VІ в.: ”Удар тяжелой конницы был страшен. Облаченные в пластинчатую броню воины, на свежих закованных в железо конях, сминали на своем пути любую преграду.” (Л. Бобров). The Bulgarian cavalry was a very important element which solved the political problems of the old Europe. (B. Marichkov). 2.5. Хан Атила был самым честным и справедливым человеком, бесстрашным воином, умелым полководцем, вещим руководителем и дипломатом, любящим отцом – у него было 7-8 жен и около 30 детей. Рукой своих хана Атилу отровил византийский император, но начавшиеся еще при жизни Атилы сказания и легенды нескончаемы, его славой не мог похвастаться ни один другой император или царь в Мире, недаром в наше время о нем уже созданы и несомненно и в будущем будут создаваться оперы, картины, поэмы и романы. 2.6. В Именнике Болгарских Ханов записано: Авитохол жил триста лет; род его Дуло, а год его – Дилом (Дракон), Твирем (Девятый месец). Надеждность Именника как исторический источник уже вообще не подлежит сомнению (Москов 1988), а тождественность Авитохола и Атилы полностью можно считать окончательно и безапеляционно обоснованной и доказанной (Добрев): http://bolgnames.com/Images/Atilla.pdf http://bolgnames.com/Images/Avitohol.pdf http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  3. Чувашский язык приемник средневековых болгарских языков: К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса.
  4. Уже к началу Н.Э. тюркские языки довольно много, так что хунну говорили не на тюркском языке вообще, а на языке Булгарской групой Тюркских языков: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be
  5. Не стоит отруждаться больше всем этим далеким прошлым: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU
  6. Слово не может быть пратюркское, потому что оно булгарское: Почти общоприето е, че титл. шаньюй води началото си от китайската титл. дархан или което е същото, че в действителност първата титла е китайска транскрипция на втората: The first Xiongnu ruler ever made record of was Touman danhu9 頭曼單于, who started to reign about 215 B.C. Below the danhu there were twenty-four great ranks, or da chen 大臣, these kings were dividedinto two parts, left and right, so there were two of each kings. The titles are not always referred to under the same names or ranks in the Chinese chronicles. The dignitaries were responsible for ten, one hundred, one thousand or ten thousand horsemen according to their ranks but all the twenty-four kings were called by the reverent name “one-thousand-horsy”. This institution served as political system in times of peace and as military system in war times. 9 單于 danhu: tan/tan-gįwo/jįu GS: 147a. 97a. These two characters are usually pronounced shanyu but there has not been any detailed reasoning for that. Hanshu Yinyi writes: “Danhu means ‘infinitely vast’, which refers that the person whose manifestations through his conducts resemble the sky is danhu.” As for the transcription of the title of the Asian Huns’ supreme ruler, its origin is traced back to the word tarqan, tarχan by PULLEYBLANK. He mentions that according to PELLIOT it must have been borrowed by the Tujue from their Ruanruan predecessors. PULLEYBLANK himself states that the ultimate source is no doubt the Xiongnu. The use of Chinese -n for foreign -r is regular in the Han period. The Chinese initial *d- would not yet have been palatalized in the 2nd century B.C. when the transcription first appears. He adds that the title tarqan is found without its final –n on the coins of the Hephthalite ruler Nezak Tarxan in the 7th century. The Asian Huns had known and been using this title before they mixed with the Turks. So tarqan, or danhu used to refer the supreme ruler of the Huns. As years went by, Turks and Mongols started to apply it for lower ranks, the decline of titles in the course of centuries is indeed quite common, we may compare the fate of khan in the modern Middle East where it has become no more than “mister”. See PULLEYBLANK: 256-257. We must add that in the form of tarkany as title name and in the form of Tarjan as tribal name it was widely used among the Hungarians of the Conquest period and it has been preserved in a great number of Hungarian place names today. See alsoNEMETH: 202 [Csornai 2010, 33, вж. и срв. Golden 2016, 65]. Така обаче се изпада в едно много силно притеснително и непреодолимо противоречие, при което не само китайците прилагат по отношение на българските владетели едновременно фонетикоструктурно две съвсем различни, но семантико-функционално напълно тъждествени наименования, като при това така си и остава повече от неясно кое от кое произлиза или кое все пак е първичното и кое вторичното и т.н. А „остроумната хипотеза“ на E. Pulleyblank за по-ранно и по-късно четене на йероглифите (А. Дыбо) не се приема в качеството на „фонетические допущения“ (И. Кызласов), на което специално внимание обръща и друг китаист (К. Csornai). Не по-добре стоят нещата и когато се приема, че в облика *darxan в тюркските езици титлата е заемка от някой източноирански език с предположително китайско четене tān-wa (А. Дыбо), при което пък много неясна остава преди всичко появата на началния зв. ш, но и други от този сорт: Chanyu, previously usually rendered as Shanyu = EMC (Early Middle Chinese) *dȥian wua’. On this form, see E. Pulleyblank, Lexicon, pp. 48, 381. Attempts have been made to read into this and other reconstructions various titles (jabğu/yabğu, tarkhan) that are later associated with Inner Asian polities, see V.S. Taskin, Materialy po istorii drevnix kočevyx narodov gruppy dunxu (Moskva, 1984), pp. 305-306 [Golden 2016a, 8]. Turning to the etymology of Tarqan, Räsänen (JSFOu L, 7,5) proposed that this word was borrowed from Sino-Korean 達官 tar-kwan "emeritus", referring to Ramstedt's article (Ramstedt, 1935: 87). However, both Gabain(1950: 48) and Ramstedt(1951: 63) suggested another theory that the word consisted of two morphemes, *tar and qan. The latter is the same as Old Turkic qan in burqan "Budda" (< 佛 bur + qan) and Middle Turkic xan "king, ruler". According to Sinor (JA 1939: 548, 1963: Nr.2564), this word was derived from the verb tar- "disperse, divide up" [Choi 2015, 5]. Шанью́й (кит. трад. 單于, упр. 单于, пиньинь: chányú, палл.: чаньюй) - титул главы хунну. Избирался гуннской племенной аристократией, правил пожизненно. Управлял совместно с советом родо́в, обычно 24 рода пяти хуннских племён. Китайские хронисты оценивали этот титул как примерно равный царскому (ван), но в некоторые годы гуннского шаньюя признавали равным Императору (Хуан-ди) [Шаньюй 2016, 1]. Шаньюй (титул): 單于 (Pulleyblanc 1962, 256–257) Иероглифы 1. 單, совр. кит. dān, др.-кит. tār, класс. кит., ЗХ, ВХ, ПДК tān, ср.-кит. tan ‘нечетный, единичный’ (Karlgren 0147 a–d). 2. 于, совр. кит. yu [yū, xū], др.-кит. w(h)a, класс. кит., ЗХ, ВХ wa, ПДК wo, ср.-кит. ħü ‘идти, отправляться’ (Karlgren 0097 a–g). Предположительное чтение: ЗХань tān-wa. Обычно интерпретируется как тюрк. *darxan (из иранского, см. ниже), с передачей конечнослогового r финалью n, ср. ЗХ *kraś-pin ‘Кашмир’ (Старостин 1989, 457), и опущением конечного -n, ср. ниже о qagan и xatun77. Как относиться к замечанию в Хань шу, что «титул шаньюй означает ‘обширный’ и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», неясно. Ср., впрочем, др.-уйг. tarqan- ‘рассеиваться, распространяться’, tarqar- ‘распространять’ (čin kertu nom erdeni tarqarmiš erur «он распространяет сокровища истинного учения» USp. 60 II а14, см.: ДТС 538; глагол трактуется иначе в EDT 540–541, но данный пример при такой трактовке не объясняется) и формы современных языков в ЭСТЯ 1980, 150-151 под ДАРГА-; может быть, народная этимология на основе производного от этого глагола? 77 Фонетически более близкой была бы интерпретация *darua. Ср. сак. darau, -ki ‘тип чиновника’ (Л.Г. Герценберг производит от dar- ‘держать, управлять’ ВТ 1992, 60). Ср. также сак. (с Книги Замбасты) darrau ‘boldness, valour’ (Bailey 153).106 [Дыбо 2014, 105-106]. По остроумной гипотезе Э. Пуллиблэнка, этот титул может отражаться в названии правителя гуннов шаньюй (поздне-др.-кит. чтение соответствующего кит. написания: *tān-wa, см. выше), см. Pulleyblanc 1962, 91. Наиболее правдоподобной нам кажется иранская этимология, выдвинутая В.И. Абаевым: согд. trγ’n, trχ’n [tarxān] (Gharib 9644, 9685) ‘титул’ (в частности, князь Деваштич носил его, см. Фрейман 1962, 42–45)82, сак. ttarkana- ‘титул’ (кажется, впрочем, тюркский), осет. tarxon ‘суд’, санскр. tark- ‘решать, предполагать, судить’ с индоевропейской этимологией (*tļk-, WP I 744 ), см. Аб. III 276–277. Все иранские следы относятся к восточной группе. В тюркские языки слово должно быть заимствовано достаточно рано, поскольку монг. заимствование из тюрк. еще отражает начальную звонкость (следствие общетюркского, но не тюрко-булгарского, озвончения *t- любого происхождения в позиции перед сочетанием -rk- - см. Дыбо 2005), впоследствии устраненную везде, кроме огузской и саянской групп (ср. киданьск. dalaγan - Менгес ВЭ 155) [Дыбо 2014, 118-119]. О качестве полученных лингвистических реконструкций через китайский свидетельствует показательный для историка пример: первозвучание высшего гуннского титула «шаньюй» ныне вслед за Э. Пуллиблэнком восстанавливают как тюркское «тархан» (Дыбо А. В., 2006а, с. 778, 779; 2006в, с. 58; 2007, с. 105). Меж тем, согласно источникам твердо установлено, что «тархан» — титул с совершенно иным содержанием, указывавший на привилегии знати (прежде всего свободы от податей), в то время как «шаньюй», согласно Бань Гу (32-92 гг.), «означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», т. е. владетель обитаемого мира. Тем самым, фонетические допущения не подтверждаются хорошо установленным историками содержанием слов*. Будем помнить, что титул «шаньюй» просуществовал до начала V в., когда был заменен в степях [Кызласов 2013, 15]. 單于 (GS 147.a,. 97.a.: tan/tan‐gįwo/jįu)6 - Pinyin: danhu. 大車 (GS 317.a. 74.a.: d’ar/d’a‐kịo/kịwo) - Pinyin: daju. These two characters 單于 are generally transcribed as shanyu. In the Hanshu Yinyi it is written: “The danhu is the appearance of the infinite vastness, which means that it is his danhu nature that triggers this heaven-like appearance”. Pulleyblank identifies the word danhu with the tarqan, tarxan. He says that according to Pelliot the Tujue probably adopted the word tarqan from their ruanruan predecessors. Pulleyblank himself states, however, that the ultimate source was undoubtedly the Xiongnu language. The use of the Chinese -n for foreign -r was regular in the Han period, and the Chinese *d- had not been palatalized in the second century BC when the transcription first appeared. As for the characters in the second place: 大車, the name has not yet been analysed. Regarding the rules in Early Middle Chinese in transcribing foreign names, it must have been another form of the tarkany, where the Early Middle Chinese of 大 gives the phonetics of tar, as in Early Middle Chinese aspirated *d- is applied for *t- and nevertheless, as we have mentioned above, in the Qin and Han period the *d- had not been palatalized. We can see that the phonetics of the second character in both names is nearly the same, the difference being just the voiced and unvoiced consonant (gįwo-kịwo) [Csornai 2014, 337-338, срв. Абаев 2014, 19; Дыбо 2014, 772-773; Menges 1951, 93]. Единственият изход от така създалата се ситуация, е да се допусне и приеме, че титл. шаньюй е собствено китайска транскрипция на централноазиатската длъжностно-рангова прабългарска титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, която аналогично на дбълг. шегоръ с паралел в останалите тюркски езици като например тур. sığır, от своя страна е по-късно развитие на българската престижно-почетна титл. *säŋür „господин, господар“. Тази титла пък, посредством и в резултат на специфично българското редуване t-s, никак неслучайно проявяващо се и в монголските езици [Владимiрцовъ 2015, 157-158], а наблюдавано също така и в севернодунавската словоформа от втората половина на Х в. ταγρογη (Ив. Добрев), има за апелатив българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“, което води началото си от индоиранското по произход българско прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“. В прабългарския език това прилагателно име се модифицира и ресемантизира до престижно-почетната титл. *täŋür „господин, господар“, ресемантизирана впоследствие до длъжностно-ранговата титл. *täŋür „владетел; император, каган“, пренесена и адаптирана през различно време в други китайски диалекти като tanhu, danhu и др. Българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“ от своя страна много по-късно преминава и в съседния пракъпчашки език динлин, откъдето са каз. заңғар „громадина; высочайший“ [БКзРСл, 218] и тат. зəңғəр „голубой“ [РТСл, 112]. Именно титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, българите за първи път, а след и по тях, и китайците присвояват на каган Багатур, кит. Маодунь, когато създава империята си. От друга страна българското прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“ се субстантивира и преминава в нарсщ *täŋir „небе; небесен свод“, на основата на което пък възниква и се образува теонм Täŋri (Ив. Добрев). Пряко потвърждение за протичането на подобен фонетико-семантичен процес най-напред е фактът, че титл. шаньюй на Багатур каган в началото на IV в. в една от четирите български държави се превежда като Gök „небе“ (T. Baykuzu), а така също и съобщението на Бань Гу (32-92), че титл. шаньюй „означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу“.
  7. Простите, но в Болгарии ничего подобного нет, все это ему приснилось, а и фамилия должна быт не Тулуш, а Тулушев!
  8. Этноним Уйгур более поздное развитие болг. Огур: Возьмем Уйгуров, Тюрко-язычность которых ни у кого не вызывает сомнения. О них в Таншу прямо говорится, что их предками были Хунны. 10 В более ранней династийной истории Вэйшу предки племен Теле, в частности предки Уйгуров, не только выводятся от Хуннов, но и отождествляются с ними в отношении языка. В летописи сказано: "Язык их сходен с Хуннуским, но есть небольшая разница". 11 Следовательно, имеется свидетельство и о Тюрко-язычном характере языка какой-то части Хуннов, поскольку мы считаем Хуннов в целом этническим конгломератом. Наше многолетнее изучение истории племен Саяно-Алтайского и Хангайского нагорий убеждает в том, что кочевые племена, особенно крупные, вовсе не исчезают бесследно даже в самые драматические времена их жизни, в период войн и поражений, а рассеиваются и вновь появляются, вновь консолидируются под старым или новым названием (Л. Потапов): http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf
  9. Другото голямо и могъщо българско племе и съответно военно-племенно обединение през тази епоха на територията на Централна Азия са аварите, кит. ухуань, жуан-жуан и др. Тъкмо за това българско племе в „научната литература“ може да се попадне и на словосъчинения с не особено ясен литературно-публицистичен жанр, при който „сходството на езиците“ не играе изобщо никаква роля. Апотеозът тук е, че и това българско племе го постига напълно заслужената му съдба - да погине и да изчезне (Л. Гумилев), при това без изобщо да се държи сметка за това, че именно то чак до средата на IХ в. ще тормози още редица други народи като согди, тюркути, перси, българи, гърци, франки и др.: These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259].
  10. Шаньюй (император) Багатур, кит. Маодунь, Моде, Мете, и шаньюй Чжичжи, лат. Зиези – из болгаров, кит. хунну, сюнну: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf
  11. Специфично болгарский множественный суффикс -ар. В рамките и на основата на тюркските езици по принцип и на тюркския дунавскоболгарски език в частност морфологичната структура на късноантичния и ранносредновековен етнм *bolgar, е повече от ясна и дори очевидно-проста и изобщо не се нуждае от недомислията по повод на “алтайските езици”, допълнително и на тема класификация на тюркските езици на един помощник-историк, за съжаление, с тюркологическо образование и епигоно-адепт на не особено грамотния по въпроса К. Менгес [Стоянов 1997, 6-13], защото тъкмо в тюркските езици зв. -r е носещо-главен компонент на суфикса за множествено число [Серебренников, Гаджиева 1986, 87-91], докато в прабългарските надписи от VІІІ-ІХ в. на територията на Първото българско царство се срещат генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ [Бешевлиев 1992, 227-234], а на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62), но същият елемент се среща и в оронм Дзиакан като паралелно название на известните Хипийски, или в превод от гръцки - Конски планини, така че изобщо няма нужда тук да се постулира присъствието на иранското нарси ар “человек” [срв. Еремеев 1970, 133]. Между впрочем, тъкмо във връзка с българските генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ, тук допълнително ни улеснява участник във форум в Интернет, според когото “1. Суффикс "-ар": как правило, указывает на профессию (не уверенно в примененительности этого правила в тюркских языках). 2. Суффикс собирательной множественности -ар/-ер неупотребителен в современном татарском словоизменении. Патроним, оканчивающийся на -ар - это окончание множественного числа и несут смысловую нагрузку: обозначение не одного представителя или части рода, а всего рода в целом.” [ИнтНт], докато изолираността на този суфикс в тюркските езици изобщо, но и неговото съхраняване в татарската патронимия са не толкова поредното лингвистично свидетелство и доказателство за малко по-горе посочения силен болгарски субстрат в езика на къпчаките по произход като цяло казански татари, колкото за неговото безспорно наличие и употреба в историческите болгарски езици и диалекти: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf
  12. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки и т.д. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian) - Булгарские языки Тюркской языковой семьи (первая и основная группа - см. Н. Баскаков, Введение в изучении тюркских языков. Москва, 1969). К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань - аварский язык; -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби - язык хунну/сюнну, эфталитский, хионитский, бурджанский, кутригурский, утигурский, оногурский, савирский - чувашский; -хазары, кит. хэсе/кэса - хазарский язык: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf
  13. Нигде здесь не видна классификация тюркских языков, в которой первое место занимают булгарские языки - аварский, болгарский и хазарский. В рамках этой классификации язык хунну является прежде всего и на самом конкретном уровне болгарским, на следующем уровне - булгарским, и на высьшем уровне - тюркским.
  14. Княгиня Ольга единственная женщина в мире, которая заставила византийского императора сделать то, что она хочеть: По време на тези преговори, като напълно завършен и изкусен дипломат, княгиня Олга надхитря Константин Багрянородни и дори му се налага, демонстрирайки не само отлично владеене на материята, но и познаване изтънко на обременително-тежкия византийски протокол (княз М. Оболенскiй). Така тя постига редица благоприятни за Русия договорености, сред които и редовната доставка за гръцката столица на сурови и обработени кожи и хранителни продукти, числеността и размерът на възнаграждението на руските наемници в гръцката войска и др. А за да придаде на тези преговори и силата на политически съюзен договор с Византия срещу надвисналата хазарска опасност, както и за да легитимира пред Света руската държава и поданиците си като ортодоксални християни, защото дотогава тя и те са само християни ариани от българска разновидност, което съответно се явява и достатъчно основание не само за непризнаването на Българската Православна Църква от страна на Гръцката Църква, но и на кръстените от нея и чрез нея българи и руси, княгиня Олга иска най-настоятелно и наистина бива повторно кръстена най-вероятно през 954/955 (Г. Литаврин) или 957 г. (М. Брайчевский) от гръцкия патриарх в присъствието на императора, независимо от неговите опити не само по чисто лични мотиви да се отклони от кръщението. Княгинята обаче и тук се разпорежда като у дома си и изпраща да предупредят стародавния й кандидат да не хитрува, а да пристигне по най-бързия начин в катедралата Света София, както и става. И всичко това при условие, че византийската вътрешнополитическа доктрина не приема и не допуска владетелят да бъде жена, а с осигуряването присъствието и на императора на кръщението си княгиня Олга си извоюва от гърците да й дадат цесарскйи‡ санъ или цесарское достоинство, т.е да я признаят за еднаква и равна на всички владетели по Света, в това число и на гръцките императори и българските царе. Впрочем такива тя и без това си има поради простата причина, че е дъщеря наследник не на кого да е, а на великия цар Симеон, пък не може и да недоумява защо с такива все още продължава да се кичи не особено успешният като български цар нейн по-голям брат Петър, още повече че всички тези права на баща й ги дадоха пак същите тези ромеи: Почести эти, какъ извýстно, заключали въ себý тогда необыкновенно важное значенiе и составляли предметъ самыхъ усильныхъ исканiй для всýхъ тогдашнихъ народовъ, близко стоявшихъ къ Византiи. Ольга, по своему высокому положенiю, какимъ, обыкновенно, пользовалась у Славянъ вдовствующая, единовластная правительница народа, не могла не искать для Руси въ Византiи тýхъ же точно правъ, катими уже пользовалась, въ это время, (что не могло не быть извýстно Ольге), соплеменная ей Болгарiя. Права эти состояли въ томъ, что государь Болгарiи титуловался по отношенiю к Византiи также Царем, т.е., Императоромъ, но только какъ второй по отношенiю къ первому, или, по тогдашному этикету, какъ сынъ по отношенiю къ отцу, что и выражалось въ разныхъ государственныхъ актахъ наименованiемъ Болгарскаго государя духовным чадомъ Императора Византiйскаго. В то время, къ которому относится приводимое нами сказанiе, именно къ 913 году, Симеонъ, какъ мы видимъ, подступилъ съ своими войсками къ Византiи, и обложилъ ее. Правительственная власть в Царýградý сосредоточивалась въ это время въ лицý Патрiарха и первыхъ сановниковъ, желавшихъ мира съ Болгарiей. Симеонъ, съ своей стороны, недостаточно готовый къ осадý города, былъ также не прочь войти въ мирные переговоры съ Греками. Воспользовавшисъ этимъ расположениемъ Симеона, Византiя вступила съ нимъ в перемирiе. При начавшихся переговорахъ, Симеонъ, всего вýроятнýе, первымъ условiемъ мирныхъ отношенiй предъявилъ Византiйскому Правительству давно желанное имъ признанiе его с¥номъ цесарЇ, и утвержденiе за нимъ цесарскихъ правъ. Стоявшая тогда во главý правительственная партiя, естественно, поспýшила удовлетворитъ такому требованiю Симеона. Wлга жъ пришедъ къ церкви не видэ царЇ у церкви и рече ком¹ мЇ крестити. патрйархъ же рече азъ крещу тЇ. Wлга жъ посла ко царю и рече аще мЇ хощешъ крестити, то самъ мЇ крести аще ли не крестиши мЇ самъ то не крещусЇ и шедъ царь. и крэстиша ю патрйархъ и црь. Здýсь мы видимъ, вслýдъ за обрядомъ оглашенiя, совершающееся надъ В. К. Ольгой таинство св. крещенiя. Императоръ точно также, как и при оглашенiи, былъ не намýренъ присуствовать лично при крещенiи Ольги. Онъ послалъ сказать Патрiарху, чтобы тотъ самъ крестилъ ее, разумýя, конечно, при этомъ, такую же замýну себя при крещенiи, какъ это уже и было при оглашенiи, другимъ лицомъ. Весьма вýроятно, что Императоръ имýлъ при этомъ свою особенную цýль... Онъ всячески съ своей стороны хотýлъ затруднить наречение Ольги своей дщерью и таким образом отдалить дарованiе ей цесарскихъ правъ. Такъ, мы видимъ, Ольгý, наконецъ, удалось уничтожить уклончивое, хитрое намýренiе властителя Византiи, и своею настойчивостiю заставить Императора присуствовать при своем крещенiи и наречь ее дщерью. Дальнýйшее, окончательное утвержденiе себя въ этомъ именно цесарскомъ санэ, чрезъ соотвýтственное ему, подобающее вýнчанiе, или коронованiе, какъ уже дщери Императора, какъ цесарисс¥, а не какъ авг¹ст¥, Ольга и ставитъ главнымъ предметомъ вторичныхъ, послý крещенiя, переговоровъ своихъ съ Константиномъ. ...отпуская Ольгу изъ Византiи, Императоръ нарекъ ю дщерйю собе. Естественно и очевидно слова эти выражаютъ, что въ силу происшедшаго отъ того для Ольги д¹ховнаго чадства, какъ дщери Императорской, неизбýжно утверждалось за нею, по тогдашнему государственному Византiскому порядку, право въ договорахъ на титулъ: возлюбленнои‡ д¹ховнои‡ дщери Е’ленэ, царицэ Р¹си (княз М. Оболенскiй). Правительница молодого русского государства во всей своей внешнеполитической деятельности ставила целью поднять авторитет Руси на международной арене. Указанной цели отвечало и принятие христианства в столице империи; престижность места и обстоятельств крещения должны были, кроме того, внушать Ольге больше надежд на успех в борьбе с языческой оппозицией по возвращении (Г. Литаврин). В лЂто 6463 [955]. Иде Олга во Грекы и прииде Цесарюграду. И бЂ тогда цесарь именемь Чемьскыи; они же повЂдаша цесарю приходъ ея; и абие цесарь возва ю к собЂ; она же иде к нему, ничто же медлящи. И видЂвь ю цесарь зЂло добру сущу лицем и смыслену въ премудрости, удививъ же ся цесарь разуму ея, и пакы бесЂдовавши, рече к неи: «подобна еси с нами царствовати въ градЂ сем». Она же разумЂвши, рече ко цесарю: «азъ погана есмь; да аще мя хощеши крестити, то крести мя самъ; аще ли сего не сотвориши, то не имамъ креститися». Царь же послуша словесЂ сего и абие крести ю съ патриархомъ (НовгЛт): http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf
  15. Много бързо варягите нормани поради непрекъснатите си разбойнически набези се прочуват и стават известни с това си ново име не само във Византия, но и в Близкия и Средния Изток:... Даже през 773 г. по време на войната с българите в състава на византийския флот има наемна варяжско-руска бойна единица, командният кораб на която играе ролята и на флагмански, защото на него се намира самият император, а през 902 г. броят на варягите на служба във византийския флот наброява около 700 души (А. Кестлер). Същевременно от Скандинавия на юг се устремяват все нови и нови отряди от варяги нормани, които най-често нощем нападат славянските села и градове: После рассказа о городах Эстланда и земле маджусов появляется и описание Новгорода: От города Калури в западном направлении до города Джинтийар семь дней пути. Это большой, цветущий город, расположенный на высокой горе, на которую невозможно подняться. Его жители укрываются на ней от приходящих по ночам русов. Этот город не подчиняется ни одному правителю. В год 6370 (862) изгнали варягов за море, и не стали им давать дани, и начали сами собой править, и не было правды, и восстал род на род, и были усобицы, и начали воевать друг с другом. В год 6367 (859) брали дань варяги из-за моря с чуди, и со славян, и с мери, и со всех кривичей. А хазары брали с полян по белке с дыма. И прия власть Рюрикъ, и раздая мужемъ своимъ грады, овому Полотескъ, овому Ростовъ, другому БЂлоозеро. И по тЂмъ городомъ суть находници варязи, а перьвии насельници в НовЂгородЂ словЂне, въ Полотьски кривичи, в Росто†меря, в БЂлЂ-озерЂ весь, в МуромЂ мурома; и тЂми всЂми обладаше Рюрикъ. Однако вещи скандинавского происхождения составляют мизерный процент общего числа находок, и устойчивого характерного норманнского комплекса на поселении пока не найдено. Завязавшись в IX в., достигнув своего апогея в следующем столетии, русско-скандинавские связи свертываются в XI веке. Находки северного происхождения из культурных слоев XI в. являются единичными и не говорят о широком присутствии скандинавов в русских землях [Дубов 2010, 9-10]. Въпреки така допусната чисто теоретична възможност, Асколд и Дир все пак са варяги нормани и те покоряват и обединяват южната група на източнославянските племена. Главното териториално ядро на това смесено, варягоруско-славянско княжество е Средното Поднепровие, а други големи градове тук са Чернигов и Переяславль:... Именно с превземането през 882 г. на Киев, основите на руската държава започва да полага княз Олег (879-912), а не през 842 г., както най-напред приема К. Егоров [2009], само защото по времето на византийския император Михаил “приходила Русь на Царьград”, и “стала прозываться Русская земля” [6], докато след това вече, за година на създаването на Киевска Русия той счита 862 г., защото тогава пък в гр. Ладога пристига варяжската дружина на Рюрик, който обаче още същата година е поканен за княз на Новгород и на него му се дава власт не по сила, а по право, с който юридически акт съответно се полага съответно и началото на руската държавност [58-62, срв. Артамонов 2011й, 1]:... И все пак и въпреки всичко свидетелството с най-голяма доказателна сила и за произхода на Рюриковичи в частност, и за масовото навлизане и присъствие на скандинавските варяги на територията на Киевска Русия по принцип са археологическите находки във вид на голям брой предмети със специфична форма, орнаментация и технология на производство, особено важно място и роля сред които в това отношение се пада на предметите на езически култове, както и на предметите на бита, оръдията на труда и инструментите; находките от графити във вид на отделни рунически знаци, надписи или магически фигури и др., всеки един от които има за прародина северните скандинавски земи. Но с не по-малка доказателна сила са и специфичните погребения: Происхождение христианских древностей из погребений по обряду кремации отражает ранние этапы христианизации, характеризующиеся неустоявшейся культурой христианской общины. Могильник предположительно связывается с дружиной Рюрика, пришедшей с ним на Русь в 862 г. Сам Рюрик, если верно его отождествление с Рориком Ютландским, был крещен в Майнце в 826 г., и в его окружении, как следует из жития святого Ансгария, были христиане. Неподправено-чистата българка княгиня Елена-Олга застава начело на младата руска държава през 945 г. по предложение и след одобрението на дружината на княз Игор. С това тя незабавно пристъпва към довършване полагането на основите и нейното укрепване под формата на централизация, като по време на няколкото военни експедиции в провинцията, които ръководи лично, тя умиротворява околните славянски племена и най-безмилостно-жестоко, но и чисто по женски коварно-хитро, без тук да се подценява, разбира се, и азиатската кръв на нейните деди, ликвидира някои от сепаратистки настроените племенни вождове и старейшини: В лýт̑ s҃ у҃ н҃д [6454 (946)] Ѡльга съ съıномъ своимъ Ст҃ославомъ собра вои много и храбръı и иде на Дерьвьску землю и изидоша Деревлѧне противу и съ не мъшемъсѧ ѡбѣма полкома на скупь суну копьємъ Стославъ на Деревлѧнъı и копьє летѣ сквозѣ оуши коневи и оудари в ноги коневи. Деревлѧне же побѣгоша и затворишасѧ въ градѣхъ своих̑ и борѧхусѧ крѣпко изъ града и стоӕ Ѡльга лѣто и не можаше взѧти града и оумъıслı сице посла ко граду гл҃щи что хочете досѣдѣти а вси гради ваши предашасѧ мнѣ и ӕлисѧ по дань и дѣлають нивъı своӕ и землѣ своӕ а въı хочете изъмерети гладомъ не имучесѧ по дань. После этого Ольга, снявши печальные одежды, облеклась в брачные светлые, свойственные княгине, показывая вместе с тем радостный вид. Она повелела древлянам есть, пить и веселиться, а своим людям приказала, чтобы они прислуживали им, едя с ними, но не упивались. Когда же древляне напились, княгиня велела своим людям заранее приготовленным оружием - мечами, ножами и копьями - избивать их, и убитых пало до пяти тысяч и более. Так Ольга, смешав веселье древляне с кровью и отомстивши этим за убийство своего мужа, возвратилась в Киев. И птицы полетели в город, из которого были взяты: каждый голубь влетал в свое гнездо и каждый воробей - в свое место. Тотчас город загорелся во многих местах, а Ольга в это время отдала своему войску приказ окружить город со всех сторон и начать приступ. Население города, спасаясь от огня, выбегало из-за стен и попадало в руки неприятеля. Так взят был Коростень. Много людей из древлян погибло от меча, другие с женами и детьми сгорели в огне, а иные утонули в реке, протекавшей под городом; в это же время погиб и князь древлянский. Из оставшихся в живых многие отведены были в плен, а другие оставлены княгиней на местах их жительства, причем она наложила на них тяжкую дань. Так княгиня Ольга отомстила древлянам за убийство своего мужа, подчинила себе всю Древлянскую землю и со славой и торжеством возвратилась к Киеву (Житие святой Ольги). По този път и начин княгиня Олга окончателно привлича и обединява под егидата на държавата си всички по-близки или по-далечни източнославянски племена и на ръководните длъжности в нея назначава предимно славянски вождове и старейшини; успокоява и урегулирва взаимоотношенията между славяните езичници и варягите християни в собствената и в някои други дружини, като така не само пресича варяжската експанзия от север, но и слага край на варяжското господство в държавата; организира подготовката и лично ръководи защитата на Киев срещу печенегите, като предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници, по които разполага и гранични застави; поставя началото на каменното строителство на църкви, обществени сгради и собствен извънградски дворец, а наред с това се построяват и много нови градове: Много трудов приложила княгиня Ольга для усиления оборонной мощи страны. Города застраивались и укреплялись, обрастали каменными и дубовыми стенами (забралами), ощетинивались валами, частоколами. Сама княгиня, зная, сколь враждебно относились многие к идее укрепления княжеской власти и объединения Руси, жила постоянно «на горе», над Днепром, за надежными забралами киевского Вышгорода (Верхнего города), окруженная верной дружиной. Две трети собранной дани, по свидетельству летописи, она отдавала в распоряжение киевского веча, третья часть шла «к Ользе, на Вышгород» - на нужды ратного строения. Ко времени Ольги историки относят установление первых государственных границ России - на западе, с Польшей. Богатырские заставы на юге сторожили мирные нивы киевлян от народов Дикого Поля (Житие святой Ольги). С цел да доизгради и укрепи вътрешно държавата, княгиня Елена-Олга извършва административна реформа и усъвършенства системата на държавното управление, като я разделя на административни области, наречени становища, в центровете на които се разполагат назначените от нея държавни служители и осигуряващият ги военен гарнизон; реформира и усъвършенства данъчната система, като определя размера на данъка, който трябва да плащат отделните области и учредява по места данъчни служби и тържища, наречени погосты, в които се установява назначената от нея данъчна администрация със спомагателно-осигуряващия нейната дейност военен гарнизон (Б. Рыбаков); създава всички необходими и достатъчни условия за развитието на занаятите, така че за съвсем кратко време Киев се превръща в голям занаятчийски център (Б. Греков); изгражда в отделните области също и съдебни центрове; определя границите на ловните райони на отделните племена и селища и др.: И управляла княгиня Ольга подвластными ей областями Русской земли не как женщина, но как сильный и разумный муж, твердо держа в своих руках власть и мужественно обороняясь от врагов. Великая княгиня объезжала Русскую землю с целью упорядочения гражданской и хозяйственной жизни народа, и летописи полны свидетельств о ее неустанных «хождениях». Добившись внутреннего укрепления власти киевского великого князя, ослабив влияние мешавших собиранию Руси мелких местных князей, Ольга централизовала все государственное управление с помощью системы «погостов», которые, являясь финансово-административными и судебными центрами, представляли прочную опору великокняжеской власти на местах. Позже, когда Ольга стала христианкой, по погостам стали воздвигать первые храмы; со времени крещения Руси при святом Владимире погост и храм (приход) стали неразрывными понятиями (лишь впоследствии от существовавших возле храмов кладбищ развелось словоупотребление «погост» в смысле кладбище) (Житие святой Ольги). Пред всичко това вече може преспокойно да се приеме и твърди, че именно и единствено българката по произход княгиня Олга като цяло подготвя и създава необходимите и напълно достатъчни условия и предпоставки за етно-културното сближаване и обединение на отделните славянски племена на територията на киевската руска държава в качествено новата по форма и съдържание руска народност в рамките също така пак на новата руска държава: И иде Олга по ДеревостЂи землЂ съ сыномъ своимъ и с дружиною своею, уставляющи уставы и урокы; и суть становища ея и ловища. И прииде въ свои град Кыевъ съ сыномъ своимъ Святославомъ, и пребывши лЂто едино. В лЂто 6455 [947]. Иде Олга к Новугороду, и устави по МьстЂ погосты и дань; и ловища ея суть по всеиземли, и знамение и мЂста по всеи земли, и погосты; а санхи ея стоять во Пьско†и до сего дни; по ДнЂпру перевЂсища и села, и по ДеснЂ есть село ея и доселЂ (НовгЛт). Время княгини Ольги, очевидно, действительно было временем усложнения феодальных отношений, временем ряда запомнившихся реформ, укреплявших и юридически оформлявших обширный, чересполосный княжеский домен от окрестностей Киева до впадающей в Балтийское море Луги и до связывающей Балтику с Волгой Мсты. Государство Киевская Русь выглядит уже вполне оформившимся и, в меру исторических условий, устроенным. Эпоха Ольги завершала собою большой, полуторасотлетний период истории Руси от «каганата русов» начала IХ века до Киевской Руси середнины Х века, описанной авторами разных стран (Б. Рыбаков). Ольга ездила по огромной и дикой стране всюду, устраивая государственную и культурную организацию. Ее предшественники - варяги, как и все германцы, строили только замки: рубили города, как опорные пункты своей власти. До народного быта им, кроме взятия дани, не было дела. Ольга повела себя как первый государь Руси, она вспомнила о мирных обязанностях власти. Она, говорил Карамзин: «Разделила Землю на погосты или волости». През по-големите християнски празници княгиня Олга редовно се черкува в най-близката църква и по такъв начин съдейства за укрепването, сплотяването, разширяването и въздигането на местната християнска община, съставена до неотдавна главно от варяги и хазари, с крайна цел нейното легитимиране в най-скоро време като първа и основна политическа сила в държавата. Тя самоотвержено-неуморно проповядва сред народа Христовото Учение и на много места, побивайки само един кръст, полага основите на бъдещи църкви или пък сама организира и ръководи строителството на нови църкви, както в Киев, например на съборната църква Свети Илия, така и в останалите градове: http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf
  16. Какое тут ПТ *bаgatur ‘герой’, когда в начале это титул и он происходит из восточно-иранского усунского языка не раньше 5-ого в. до н.э.: Още през III в. пр.н.е., на основата на титл. багатур или пък на съответното нарицателно съществително име, възниква и се образува млим Багатур, кит. Maodun 冒頓單于/冒顿单于 на първия български император в Централна Азия каган Багатур (209-174), велик пълководец, завоевател, политик и дипломат от световен мащаб за всички епохи и времена (Е. Паркер). През тази епоха българите се разпростират и заемат земите на север-северозапад от Китай. До тук те достигат много след като малко преди края на IV хил. пр.н.е. прототюрките се разделят съответно на огуротюрки и огузотюрки. Недълго след това огуротюрките, или от вътрешна гледна точка, българите (Булгари, Bulgarians) се съсредоточават и консолидират в Минусинската котловина. Тук през цялото III хил. те встъпват в най-близко интензивен етнолингвистичен контакт с индоирански племена, от които заимстват коня, а в езика им преминават такива думи като барс, верени, кюпе и др. Към края на III хил. пр.н.е. индоиранците започват да се разпадат на собствено индийски от една страна и ирански от друга, клон от племена и народи. Същевременно българите вече се делят на три основни подгрупи като прабългари или болгари (Bolgars), авари и хазари. Българите излизат на историческата сцена, появявайки се от към Алтай и заемайки западните покрайнини на днешната пустиня Гоби, която по онова време е превъзходна за скотовъдство безбрежно-зелена тревиста степ. Именно тези събития са отразени и в древнокитайските летописи. Те наименоват българите не само чрез общо-родовия за тази епоха етнм Xiongnu, който в съвременните азиатски и европейски езици се предава главно като Хунну/Сюнну, но така също и чрез техния собствен етноним в неговата първично-основна форма *болк, от една страна, и от друга страна, в неговата вторично-производна форма *болгар, фонотактически реинтерпретирани и транскрибирани съответно през отделните периоди от състоянието и развитието на старокитайския език съгласно неговите структурно-типологическите черти и особености като пугу (Бичурин) и Buluoji, Poluohan, Buliuhan, Buluojian, Bulugen и др. (Ив. Добрев; S. Chen). По-нататък вече, след многовековна борба и противопоставяне с китайците, българите дотолкова умножават и разширяват своето могъщество, влияние и територия, че преминават р. Хуанхе и столетия наред властват в областта на Ордос и контролират богатите оазисни държави в басейна на Тарим на югоизток (Восточный Туркестан): Багадур был одним из великих завоевателей в мировой истории и справедливо может быть назван Ганнибалом Татарии. Является обычным делом даже среди просвещенных людей Европы обделять звонкими словами, как то, «владыка мира», « доставка всех народов земли к ее оси» и так далее, тогда как в действительности события касались лишь некоторого уголка Средиземного моря или речь шла о кратковременной вылазки в Африку, Персию или Галлию. Сирус и Александр, Дарий и Ксерос, Цезарь и Помпей все совершили очень интересные экскурсии, однако они были не такого крупного масштаба и не были восполнены с таким людским интересом, как те кампании, которые шли в восточной части Азии [Паркер 2015, 17-18]. Към началото на последните десет века от преди Новата ера, източните иранци вече са разделени и обособени в две сравнително отделно-самостойни групи родове и племена – саките на запад и усуните на югозапад. През тази епоха и в рамките най-общо на иранско-тюркските контакти и взаимодействия, които някои изследователи определят като иранско-тюркска симбиоза (Ю. Худяков), прабългарите влизат в най-близко-тесен етнолингвистичен контакт и взаимодействие предимно с усуните, включително и вземане на роби военнопленници, размяна на заложници и даже сключване на династични бракове. По-специално, усуните са едно от племената, които каган Багатур покорява, когато основава империята си (Бичурин; С. Руденко) и те остават подвластни на българите почти до началото на Новата ера. След началото на Новата ера и вече в Средна Азия усуните се упоменават предимно под етнонимите аси, асиани, ариана, но така също и алани (Н. Лысенко). Като резултат, по различно време и на различни места, цели усунски родове, а може би и неголеми племена се българизират и интегрират в прабългарските родове и племена и привнасят в техния език, антропология, материална и духовна култура елементи от своя език, антропология, материална и духовна култура (А. Бернштам). Разбира се, подобни процеси протичат и от страна на българите към усуните, в резултат на които пък от прабългарския в усунския език преминава и се заема, заедно със съответната културно-историческа реалия, например лекс. дохия, съхранена все още и в съвременния осетински език във вида doğ „скачки в память умершего” (Ив. Добрев). Източноиранската по произход прабългарска титл. багатур най-вероятно има за етимон източноиранския гл. *baγ- „to distribute, allot; give or receive portions”, съвр. baj-, baxš-, авест. bag- „предоставлять в качестве доли; назначать, определять; быть предоставленным в качестве доли, пая“, сегашна основа baž-, стперс. bag- „наделять, вылять“, согд. βaxš, βxt-, βγn-, пехл. baxš-, baxt, bōxtan „deliver”, хсак. būṣṣ-, būta- „давать, делить, распределять, оделять“, перс. baxšīdan „schenken“, всички от иран. *bag- „to distribute, allot; give or receive portions”, санск. bhájatiṃbhaktá-, bhága-, bhāgá „distribution, allotted portion”, ие. *bhag-. Неин апелатив пък е производното посредством средноперсийския деятелен словообразувателен суф. -tār нарсим *baγtar „distributor, who gives or receives portions”, зпдир. *baхtаr-, изтир. vaγdar- „тот, кто распределяеть, наделитель“, авест. baχtar „тот, кто предоставляет выделенную долю, часть, дань; тот, кто распределяет, выделяет долю, наделяет“, срперс. baхtār, bgʾtwr, пехл. bōxtār „deliverer”, от което е млим Bokhtar „Redeemer, saviour; Reliever of all trouble“, алан. бакатар, осет. bæğatyr/bæğatær „храбрый, богатыр“, санск. bhaktŗ „distributor of givts, bliss, riches”. На един по-късен етап от развитието на усунския език, първично-изходната форма *baγtar се ресемантизира и придобива значението „господар; господин“. В условията на частично усуно-българско двуезичие и от позицията на по-високия социален статус на българите добри войни, последното значение прераства и се променя в значението „храбрец, смелчага; юнак, герой; мъж, войн“. Същевременно на българска фонотактическа реинтерпретация се подлага и звуковата форма на лекс. *baγtar, където поради нетипичността за прабългарския език двуконсонантно съчетание -γt- първата затворена сричка се превръща в по-характерно-типичните за тюркския български език, две отворени срички, а последният зв. а най-напред се лабиализира до зв. о, който впоследствие се редуцира до зв. у и така се получава формата *baγatur. Именно тази форма се запазва непроменена в продължение на повече от десетина века от времето на нейното заемане и адаптация в централноазиатския прабългарски език през IV-III в. пр.н.е. до времето на нейната употреба в дунавския прабългарски език през IХ-Х в. [вж. и срв. Основы иранского языкознания 1979, 164; ~*~1981, 71-72; Сравнительно-историческая грамматика 2001, 560; Bailey 2016, 1-3; Bailey ect 2016, 1; Menges 1951, 93-95; Ramstedt 2015, 76-77; Skjærvø 2011, 117; Tekin 2016, 51; User 2016, 3-4; ЭСВхЯз, 100; ЭСИЯз-2, 45-54; ЭСТЯз-б, 82-85; AiWb, 923-924; Doerfer-2, 366-377; Names, 13, срв. Татаринцев 1987, 90-95; Choi 2016, 6-7; Абаев-1, 240-245; Фасмер-1, 183]: http://bolgnames.com/Images/Bagatur.pdf
  17. Нет, только своей болгарской головой: БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Обществено-политическото и културно-просветното влияние и приноси на дунавските българи за руския народ, държава и култура започва с женитбата на княгиня Олга за княз Игор. В действителност княгиня Олга е дъщерята на българския цар Симеон Велики, княгиня Елена, която той дава за жена на княз Игор. Българката по произход руска княгиня Олга-Елена довършва полагането основите на руската държава; извършва административно-съдебна и данъчна реформа и усъвършенства системата на държавното управление; издига културно-просветното ниво на поданиците си руси; привлича и обединява под егидата на държавата си редица по-близки или по-далечни източнославянски племена; пресича варяжската експанзия от север и слага край на варяжското господство в страната; предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници на Русия; построява нови градове и поставя началото на каменното строителство на църкви и обществени сгради; издига, представя и легитимира Русия пред външния свят като велика световна сила наред с България и Византия. С цел да доизгради и укрепи вътрешно държавата, княгиня Елена-Олга извършва административна реформа и усъвършенства системата на държавното управление, като я разделя на административни области, наречени становища, в центровете на които се разполагат назначените от нея държавни служители и осигуряващият ги военен гарнизон; реформира и усъвършенства данъчната система, като определя размера на данъка, който трябва да плащат отделните области и учредява по места данъчни служби и тържища, наречени погосты, в които се установява назначената от нея данъчна администрация със спомагателно-осигуряващия нейната дейност военен гарнизон (Б. Рыбаков); създава всички необходими и достатъчни условия за развитието на занаятите, така че за съвсем кратко време Киев се превръща в голям занаятчийски център (Б. Греков); изгражда в отделните области също и съдебни центрове; определя границите на ловните райони на отделните племена и селища и др.: И управляла княгиня Ольга подвластными ей областями Русской земли не как женщина, но как сильный и разумный муж, твердо держа в своих руках власть и мужественно обороняясь от врагов. Великая княгиня объезжала Русскую землю с целью упорядочения гражданской и хозяйственной жизни народа, и летописи полны свидетельств о ее неустанных «хождениях». Добившись внутреннего укрепления власти киевского великого князя, ослабив влияние мешавших собиранию Руси мелких местных князей, Ольга централизовала все государственное управление с помощью системы «погостов», которые, являясь финансово-административными и судебными центрами, представляли прочную опору великокняжеской власти на местах. Позже, когда Ольга стала христианкой, по погостам стали воздвигать первые храмы; со времени крещения Руси при святом Владимире погост и храм (приход) стали неразрывными понятиями (лишь впоследствии от существовавших возле храмов кладбищ развелось словоупотребление «погост» в смысле кладбище) (Житие святой Ольги). Пред всичко това вече може преспокойно да се приеме и твърди, че именно и единствено българката по произход княгиня Олга като цяло подготвя и създава необходимите и напълно достатъчни условия и предпоставки за етно-културното сближаване и обединение на отделните славянски племена на територията на киевската руска държава в качествено новата по форма и съдържание руска народност в рамките също така пак на новата руска държава: И иде Олга по ДеревостЂи землЂ съ сыномъ своимъ и с дружиною своею, уставляющи уставы и урокы; и суть становища ея и ловища. И прииде въ свои град Кыевъ съ сыномъ своимъ Святославомъ, и пребывши лЂто едино. В лЂто 6455 [947]. Иде Олга к Новугороду, и устави по МьстЂ погосты и дань; и ловища ея суть по всеиземли, и знамение и мЂста по всеи земли, и погосты; а санхи ея стоять во Пьско†и до сего дни; по ДнЂпру перевЂсища и села, и по ДеснЂ есть село ея и доселЂ (НовгЛт). Время княгини Ольги, очевидно, действительно было временем усложнения феодальных отношений, временем ряда запомнившихся реформ, укреплявших и юридически оформлявших обширный, чересполосный княжеский домен от окрестностей Киева до впадающей в Балтийское море Луги и до связывающей Балтику с Волгой Мсты. Государство Киевская Русь выглядит уже вполне оформившимся и, в меру исторических условий, устроенным. Эпоха Ольги завершала собою большой, полуторасотлетний период истории Руси от «каганата русов» начала IХ века до Киевской Руси середнины Х века, описанной авторами разных стран (Б. Рыбаков). Чего не было до Ольги - это культурного устроения земли, бросив военные походы, Ольга принялась за мирные, чисто хозяйственные походы. Летопись отмечает, что в укрощении Древлянской земли Ольга ходила не как грабитель, а как управитель «и идет Вольга по Дерьвостей земли с сыном своим и с дружиною, уставляющи уставы и уроки, суть становища ее и ловища». Отдохнув после тяжелой войны всего лишь «лето едино» в следующем году идет Вольга Новугороду и устави по Месте посты и дани, и по Лузе оброки и дани». Ольга ездила по огромной и дикой стране всюду, устраивая государственную и культурную организацию. Ее предшественники - варяги, как и все германцы, строили только замки: рубили города, как опорные пункты своей власти. До народного быта им, кроме взятия дани, не было дела. Ольга повела себя как первый государь Руси, она вспомнила о мирных обязанностях власти. Она, говорил Карамзин: «Разделила Землю на погосты или волости». Вероятно, что Ольга вложила и в укрепление христианства ту же последовательную настойчивость, какую вложила в укрепление государства, и ту же организационную способность. До самой смерти после принятия христианства (14 лет) Ольга продолжает проповедовать христианство. Сын же Ольги сделался воином. Постоянно ходил на войну, бил вятичей, хазар, ясов и касогов, болгар и греков. Некоторые походы его не только прославили Русь, но и раздвинули ее просторы. Ольга не дала расспадца еще слабой государственности, подавив восстания древлян, разделила Русь на волостей, явилась про матерью христианства на Руси. Без сомнения Ольга сделала все для блага и рассвета государства. После смерти народ назвал ее хитрой, церковь – святой, история мудрой (М. Меньшиков). Сама по себе си общата територия не би могла да изиграе обаче своята обединяваща роля, ако наред с това не е налице и държавна организация. Благодарение на наличието на държавна власт с добре устроен административен апарат става възможно да бъдат разчупени тесните рамки на родовия строй, да се преодолее племенната раздробеност и изолираност. Държавата като нов вид социален организъм допринася за създаването и разпространението на общи правни норми, за налагането на един по-уеднаквен начин на живот, на поведение и мислене. Всичко това има за краен резултат формирането на по-сплотени общности и преодоляването на битови, културни, езикови отличия, характерни за периода на господство на родово-племенните отношения. Ролята на държавата като важен етнообразуващ фактор може да бъде констатирана при образуването на редица народности в Европа и в останалите континенти през средновековната епоха. Със създаването на силни и сравнително централизирани държави се утвърди напр. народността във Франция и в Англия, а също така в някои славянски страни (като напр. Сърбия и Киевска Русия) (Д. Ангелов) [вж. и срв. Ангелов 2009, 11-12; Брайчевский 2009, 78; Греков 1953, 107-108,300-303; Гумилев 2009, 120-178; Ден памяти 2009, 2-4,9; Карамзин 2009, 3; Киевская Русь 2009, 7-8; Меньшиков 2009, 1-3; Пивоваров 2009, 1-7; Русь в Х в. 2009, 6-9; Рыбаков 1988, 7-10; ~*~2009, 176-310; Скрынников 2009, 10-16; Шевченко 2009, 4-7; ЛаврСп, 39-47; НовгЛт, 10-11]: http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf
  18. Те князье наскольку рюриковичи, два раза выше симеоновичи, потому что соосновательница России с более большим приносом, чем рюриковича Игоря, княгиня Ольга – дочь болгарского царя Симеона. Но до смерти Владимира (1015) отдельных княжеств не было. Границы Хазарии были до Днепре, а Россия возникает в Киеве и на землях тех восточно-славянских племен, которыми покоряет княгиня Ольга. Князь Владимир рассширяет и укрепляет границы России. Таким образом он создает не обыкновенное государство, а огромная империя. Ваше мнение вообще не заслуживает коментара! Едно от първите и много важни държавни мероприятия, които Владимир осъществява, е да изгони от държавата скандинавците наемници и християни. Същевременно той започва и строителството на укрепена отбранителна линия и градове крепости по южните притоци на Днепър и на подстъпите към Киев, където разполага и постоянни военни гарнизони: Владимир Святославич предпринял строительство по берегам притоков Днепра на правобережье (по Стугне) и на вост. берегу (по Десне, Суле, Трубежу, Остру и др.) грандиозной фортификационной системы, которая состояла из крепостей («градов»), соединенных сплошными земляными валами с деревянным тыном и населявшихся людьми, выведенными со всех концов Руси. Обновлялись и расширялись крепостные укрепления в крупных городах вокруг Киева - в Белгороде, Переяславле; основывались новые - Василев, Городец Остерский, Воинь и др. В русле этой же политики была сильно расширена площадь Киева внутри новых городских стен (город Владимира) (Владимир Равноапостольный). По силата на всичко това Владимир вече не е някой си незначително-дребен феодален княз господар на един-единствен град и прилежащите му земи с тяхното население, а монарх от световен мащаб, цар-самодържец на огромна по територия и население държава. Съвсем младата руска държава излиза стремително-уверено на геополитическата арена и започва да дава тон в голямата международна политика. Ето защо между впрочем северните и южните българи, които остават в границите на неговата империя и съответно са обхванати от неговата обединителна политика, започват да го титуловат каган, т.е. император: http://bolgnames.com/Images/Russians_2.pdf
  19. Простите, но я как будто не вспоминаю где и когда говорил это. По-моему это ошибочная ретранскрипция, которую где-то я цитирую, но не комментирую: Българите сабири и авари Сабирите, кит. Hsien-pi, сяньби, са другото голямо и могъщо прабългарско племе и съответно военно-племенно обединение на територията на Централна Азия, които в древнокитайските летописи се знаят като Xianbei, сяньби (Ю. Тайшан) и от които произлизат дори и цели китайски династии. Съдейки не толкова по оставената от тях малка пластика и апликация, няма как да се съгласим и приемем, че те имат “примитивна номадска култура“ (Л. Гумилев), когато именно те полагат основите на тежката кавалерия в частност и делението на войската на различни родове и видове въобще (В. Соёнов), а сабирските по произход китайски императори са сред първите, които въвеждат императорската гвардия [Кычанов 2016, 148]; тъкмо те държат първенството в металолеенето и металообработването, така че няма как да не бъдат признати за техническия гений на Човечеството, особено след техните недостигнати и ненадминати дълго време след това нововъведения и постижения във военно-обсадната техника (И. Добрев). От началото на ΙV-средата на V в., заедно с други четири български племена, Hsien-pi образуват племенното обединение Wu Hu – Петте племена, и редовно нападат Китай. Те обаче в никакъв случай не са монголи или пък монголоезични, както е най-широко разпространеното мнение за тях. За това почти неистово настояват монголските историци, без изобщо да си дават сметка, че тази проблематика изобщо не влиза в тяхната научна област, а лансираните в рамките на абсолютното им лингвистично невежество “доказателства“ са научно повече от несъстоятелни: 4) В западных летописях встречаются названия 14 гуннских племен, похоже, всем им можно найти соответствия в китайских хрониках. Большинство из них - племена из сяньби, некоторые - племена, покоренные сюнну: (12) Sabiroi - Сюбу[sio-pok], или просто транслитерация Сяньби[sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи"(История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син" [Тайшан 2012, 24]. ...and the Proto-Mongolian Säbirs (Hsien-pi = Σάβιροι) [Pritsak 2013, 9-10]. Doğu Avrupa'ya gelmiş Ogur boylarından Sabirler önemli bir yer tutmaktadır. Bunların adı Orta Asya’da yaşadıkları zaman Çin kroniklerinde kaydedilmiştir. Uzmanlar Çin kroniklerinde Syanbi (hianbi, śjä-bi) biçiminde kaydedilmiş etnonimi Bizans kaynaklarındaki σαβιρ biçimiyle aynı olduğunu düşünmektedirler [Yegorov 2014, 4640]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf
  20. Хорошо знакомый автор, бывает, иногда не туда попал, иногда приблизительно попал: БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Обществено-политическото и културно-просветното влияние и приноси на дунавските българи за руския народ, държава и култура започва с женитбата на княгиня Олга за княз Игор. В действителност княгиня Олга е дъщерята на българския цар Симеон Велики, княгиня Елена, която той дава за жена на княз Игор. Българката по произход руска княгиня Олга-Елена довършва полагането основите на руската държава; извършва административно-съдебна и данъчна реформа и усъвършенства системата на държавното управление; издига културно-просветното ниво на поданиците си руси; привлича и обединява под егидата на държавата си редица по-близки или по-далечни източнославянски племена; пресича варяжската експанзия от север и слага край на варяжското господство в страната; предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници на Русия; построява нови градове и поставя началото на каменното строителство на църкви и обществени сгради; издига, представя и легитимира Русия пред външния свят като велика световна сила наред с България и Византия. Но ето и една много показателна за случая, даже любопитно-красива и доста поразгорещена дискусия по въпроса: Летопись XVI века называет матерью Бориса и Глеба то византийскую принцессу Анну, единственную “законную”, “венчанную” жену Владимира, то некую “болгарыню”. Татищев, в свою очередь, совершенно логично развивает летописное известие, делая сыновей Анны и Владимира законными наследниками. Если принять версию о том, что братья - сыновья Анны, то вполне естественно, что князь делает своими наследниками именно своих законных сыновей. Но почему-то Толочко оставляет без внимания именно логику построений Татищева! Разумеется, Татищев пытается подогнать “под свою версию” противоречивые факты, но суть-то не в этом, а в наличии стройного концептуального построения! Была ли версия о Борисе и Глебе исключительно догадкой Татищева? Трудно согласиться с Толочко, утверждающим, что Татищев не располагал летописными источниками. “Пускаясь в предположения”, как это определяет Толочко, Татищев рассуждает вовсе не потому, что не располагает источниками, а потому, что должен примирить две версии: о Борисе и Глебе как детях Анны и о Борисе и Глебе как детях “болгарыни”. Совершенно логично Татищев строит собственную версию, он решает, что “Анна” могла быть племянницей Романа, дочерью, к примеру, его сестры, выданной замуж за последнего болгарского царя. Эта версия, конечно, удивительно логична, ведь известно, что византийские императоры часто отдавали “второстепенных принцесс”, племянниц, внучек от дочерей замуж за “варварских”, недавно христианизированных правителей. Итак, Татищев, в сущности, знает, что делает, то есть он выстраивает свою стройную концепцию. Поэтому совершенно странен вывод Толочко о том, что версия “...Анна и есть болгарыня, мать Бориса и Глеба...” является недоразумением (с. 457)! [Гримберг 2009, 3]. Всички изследователи, които навлизат по-надълбоко в проблема, непременно отбелязват голямата и съществена етногенетична роля и значение на езика и духовната култура, в това число и на религията: Анализ этнического развития Руси ХII-ХIII вв. показывает, что древнерусская народность была одним из основных элементов единства древнерусских земель эпохи феодальной раздробленности. Сознание общности происхождения и развития, чувство территориальной целостности, единство языка, культуры, веры – все это, с одной стороны, было бы невозможно в условиях изолированного существования множества древнорусских княжеств, с другой, обусловливало нарастающее требование преодоления политического сепаратизма земель. Связующим центром, ядром древнерусской народности вплоть до 40-х годов ХIII в. была Южная Русь. Древнерусская народность была настолько монолитным этническим образованием, что даже в условиях чужеземного господства – сначала монголо-татарских ханов, а затем литовских князей, польских и венгерских королей – в разных частях бывшей территории Древней Руси сохранялось очень много общего в языке, культуре, быте, обычаях, традициях (П. Толочко): http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf http://bolgnames.com/Images/Russians_2.pdf
  21. Двустишие очень хорошо читается, толкуется и переводится по-болгарски, а не по-тюркски: Not more successful in meaning are the reading and translation of the Poem for Pugu on the basis of the Turkic languages as a whole, at that with the extremely illiterate presumption that the Turkic protolanguage and the “Bulgarian” are one and the same thing, having in mind that both languages simultaneously represent a later and separate continuation of the Altaic protolanguage. Exactly this thoughtlessness is further guaranteed by the “genius insight”, that the Xiongnus were only some kind of “early Turks”. From here originnates the pretentious and narcissistic desire and aim “in one fell swoop” to be received “an early Turkic poem as well as a proof for the Turkic nature of the Xiongnus”, which remains simply as one very noble but rather a voluntaristic intent because it is not based on the real and realistic chronology during the decay of the Turkic languages, and what's more it ignores on the one hand the extremely important and essential place and role in this decay of the Bulgarian dialects and languages and on the other the sufficient knowledge and use of the recently discovered and proved as such grammar and vocabulary of the Bolgarian. And all this happens despite the most drastic dissonance with the long adopted theory by many other researchers, as well as the numerous references and emphasis in the ancient Chinese chronicles, that Pugu is a tribe within the Xiongnu unity and nothing more! It is utterly unjustified and unacceptable to take for granted the translation in the 7-century chronicle, having in mind its vague historical ties and retrospections towards the year 310, when the Poem was created. Here is why it is more than unnecessary and quite abnormal to admit and accept that we are talking about some kind of “book”, rather than accept that it is about the Bulgarian tribe in question. And how come the Buddhist monk, the sage(!) Fotu-chen, suddenly and most unexpectedly in the very end turns into a shaman, whose name is formed by the basis of the common noun “quail”(Sic!)??? Very inappropriately counterproductive here are also the frivolously chaotic excursions in the “Altaistics” lacking even the essential feel, that there is absolutely nothing, what’s more - there rules the Nothingness. The morphology represents a chaotically accumulated eclecticism, which doesn't clarify when and how the past tenses turn into imperative constructions; irrespective of the unnecessary detailed explications and allusions, still the combination of dativ and causative is not and by no means is equal to dativ and accusative. Here is why the final translation of the Poem is in absolutely no consilience and is even contrary to the logic and the course of the real events. So the transcription of the Poem for Pugu, before being written through the means of the Chinese hieroglyphs, fully acquires a certain form, within which its lexico-phonetical and grammatical components are being further motivated and proven: Süčig täligar Puguγ tоγuduγar Therefore the Poem for Pugu must be translated in the following manner, which best matches and repeats the logic and the course of the real events: If the commander-in-chief goes to war, The Pugu tribe will be defeated. The Poem for Pugu is the oldest and most precious fully-connected text in Bolgarian language, and by and large in Bulgarian and more generally in Turkic language. That is why it is one of the most powerful and extremely important testimonies and evidences for the Bolgarian origin and the ethnicity of the Central Asian Xiongnu: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf
  22. Първоначално-изконното самоназвание на хионитите е етнм кун/хун, хунг/хунуг, кит. куйан, кунь и др., согд. xwn, и други фонетични варианти, мн.ч. хуннугур, но така също и хунгар. Според древнокитайските летописи тъкмо този етноним лежи в основата и началото на централноазиатските Xiongnu, сведенията за които датират още от 2356 г. пр.н.е. (K. Csornai). Под формата главно на ойконими и хороними това самоназвание на хионитите се наблюдава по пътя на тяхната миграция на запад чак до Централна Европа, включително и най-вече на Кавказ, но така също и в Башкирия, където например има топнм Бишаул-Унгар [Дьёни 2008, 38]. Именно на основата на този етноним, а не върху сравнително по-късния, в действителност кавказски фонетичен вариант оногур (P. Golden; O. Karatay), чрез прибавяне към него на собствено българското мн.ч. -ар, възниква и етнм Hungar, от който впоследствие пък се образува и хорним Hungary (Ив. Добрев): Хунугуры 121 же известны тем, что от них идет торговля шкурками грызунов 122 их устрашила отвага столь многочисленных мужей 123 [Иордан, 53]. Поради обичайното за староунгарските хроники разбъркване на лица, места, време и събития, в този порядък, не е много ясно кой точно е “вождът Алмус” и кога по-точно е нападението на маджарите срещу земите и крепостта на дук Лоборци, за каквато тук се представя много източната крепост, не Хунгу, както приемат издателите на последните латински извори, защото просто не държат сметка за латинския винителен падеж, а Хунг, също и Хунгвар, Унгвар, дн. Ужгород в Украйна, за името на която крепост няма никакви причини да се пише, че “означава “крепостта на унгарците” и даже и да се лансира не особено адекватното предположение, че “може да произлиза от пославянчената форма на “оногур” когато разликата във фонетичния строеж между едното и другото е повече от очевидна, а при достатъчно квалифициран поглед, може да се окаже, че и произходът на едното и другото са съвсем различни, да не говорим за това, че особена лингвистична грамотност не издава и изцяло тавтологичният израз “произходът на етимологията обаче е все още неясен” [ЛтИзв-5.1, 18], защото в обективнореален план и в края на краищата етимологията все пак е произход и обратното. Но независимо от всичко това, “вождът Алмус и неговите първенци” препуснали към крепостта Хунг и още докато си строели лагера, “комитът на крепостта на име Лоборци, който на техния език се наричал дука – qui in lingua eorum duca vocabatur”, побягнал към крепостта Землум, дн. Землен в Словакия, войниците го хванали край някаква река, там го обесили и затова и реката получила името Лоборци. “Вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг”, принесли жертви, яли-пили четири дни, Вождът “приел положената от всички клетва” и още “приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария – dux Hunguarie”. Между впрочем, независимо от широко разпространеното и като че ли вече възприето и здраво утвърдено мнение, съвременното народностно название на унгарците Hungar надали води своето начало от болгарския етнм Onogur, защото така най-малкото няма обяснение за широката незакръглена гласна в края, а най-вероятно от историческия етнм *huŋar като наименование на някое болгарско племе на Кавказ или в Северното Причерноморие, който етноним е запазен в средновековните славянски езици под формата вангар и очевидно-безспорно е образуван с прибавянето на собствено болгарският суфикс за мн.ч. -ар към пак болгарския етнм *huŋ, който пък от своя страна е запазен в такива местни имена като ойкнм Хунгвар, дн. Ужгород, втората съставка на което е пак болгарската по произход лекс. вар “град”, а така също и в името на общо взето не особено ясно къде разположеният средновековен трансилвански гр. Хунгу [вж. и срв. Буданова 2000, 161; Олайош 1987, 240-244; Юхас 1985, 22-65,384-388; Boba 1982, 74; Golden 1980, 54,74; ЛтИзв-5.1, 18, срв. Fodor 1982, 233; Györffy 1988, 51; Rόna-Tas 1982, 143] [Добрев 2005, 149,204-205, срв. Дьёни 2008, 38; Karatay 2010, 69]. ...на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62) [Добрев 2015в, 9]: http://bolgnames.com/Images/Titles.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf
  23. Хунну и гунны – только разно-времевые и разно-местные наименования одного и тот-же народа. Чувашское Тура очень поздное, надо соблюдать хронологию! Такие слова можете наити у: Дыбо А. В., Хронология тюркских языков и лингвистические контакты ранних тюрков. Интернет, 2013. ~*~Лингвистические контакты ранних тюрков. Лексический фонд. Пратюркский период. Интернет, 2013а. ~*~Сюнну-Гунны. Кто же они? Интернет, 2013б.
  24. Хунну говорили на огурском языке или с внутренней точки зрения на булгарском вообще и на болгарском в частности. Разновидность языка хунну определяется не на основе отдельных слов, а на основе звуков Р-З, которые в максимальной степени и вполне надеждно диференцируют все тюркские языки на огурские и огузские: Ligeti'nin bu itirazına şöyle yanıt verilebilir: Bir kez *l-ş değişmesi bütün lehçelerde meydana gelmiş değildir. Bu değişme yalnızca Ana Türkçede olmuş, batıda konuşulan Kuban, Tuna ve Volga Bulgarcaları ile bugünkü Çuvaşçanın atası olan Bulgarcada *l sesi > lʹye değişmiş ve l¹ ile bir ve aynı olmuştur. Bu nedenle, Doğu Hunca adı verilen Ana Türkçenin konuşulduğu doğu bölgelerinde de *l > ş ses değişmesine uğramamış Ana Bulgarca türünde l- ve r- lehçeleri var olabilir. Kuzey Çinʹde devlet kuran T’opa ya da Tabgaçların dili de büyük bir olasılıkla bir l- ve r- lehçesi idi (bk. Clauson, ‘Türk, Mongol, Tungus’, Asia Major, VIII, s. 116). lʹ > ş ses değişmesinin 4. yüzyıldan önce, örneğin Milat sıralarında gerçekleştiği düşünülüyorsa, 4. yüzyıl başlarında Doğu Huncanın konuşulduğu bölgelerde, özellikle kuzey Çin’de, z- ve ş- lehçeleri yanında Ana Çuvaşça ya da Ana Bulgarca tipinde r- ve l- lehçeleri de var olmuş olabilir (T. Tekin). The Hunnic language is an extinct language of the Huns. The record of the language is sparse, and its relationship to other languages is controversial. Previously, Hunnic was considered an Altaic language, related to the present-day Chuvash language. Today however both languages are classified as members of the western branch of the Turkic language family.[1][2] The probability, that Hunnic was a Turkic language, arises from comparison of Hunnic names and words to that of Turkic names and words,[3] some recorded from certain artifacts.[4] 1997 edition of the Encyclopaedia Britannica reasons that "It is assumed that the Huns also were speakers of an r- and l-type Turkic language and that their migration was responsible for the appearance of this language in the West. The r- and l-type language is now documented only by Chuvash, a language considered as a descendant of a Volga-Bulgarian language. The rest of the Turkic languages are of the z- and s-type" (Hunnic Language). Bütün Hunların olmasa bile en azından Doğu Hunlarının Türkçesi bir l-r Türkçesi idi. Ş yerine l, z yerine r kullanılması daha sonraki Bulgar ve Çuvaş Türklerinin özelliğidir. Moğolca da bir l-r dilidir. Bulgar ve Çuvaşlar dışındaki bütün Türklerin dili ş-z Türkçesidir. Bulgarların Türk dili tarihinde özel bir yeri vardır. Bulgar Türklerinden kalan dil malzemesi çok olmamasına rağmen eldeki malzeme bazı önemli özellikleri belirlemeye ve Bulgar Türkçesinin, bugün yaşamakta olan Çuvaş Türkçesiyle ilişkisini ortaya koymaya yetmektedir. Bulgar Türkçesiyle onun bugünkü temsilcisi sayılan Çuvaş Türkçesi, diğer Türk lehçelerinin hiçbirin de bulunmayan bazı özellikleriyle Türk lehçeleri arasında farklı ve özel bir yer tutar (A. Ercilasun). The Bulgar state in Europe emerged on the remnants of the Hun Empire, and early Bulgar traditions, namely The List of Bulgar Princes, starts with rulers of the Huns. Thus, it is customary to accept the Bulgar entity as a continuation of the Huns. The linguistic relation is, however, above this political connection. Of the two main branches of Turkic, the Bulgar dialect (or LiR as it is linguistically expressed) is believed to represent the basic features of Proto-Turkic more than Common Turkic, the second branch. Hunnic is thus associated with the earlier Turkic speech, that is, the Bulgar dialect, in contrast to the more recent Common Turkic (O. Karatay). Mainstream scholarship place the Bulgar language among the "Lir" branch of Turkic languages referred to as Oghur-Turkic, Lir-Turkic, or, indeed, "Bulgar Turkic" as opposed to the "Shaz"-type of Common Turkic. The "Lir" branch is characterized by sound correspondences such as Oghuric r versus Common Turkic (or Shaz-Turkic) z and Oghuric l versus Common Turkic (Shaz-Turkic) š. As was stated by Al-Istakhri "the language of Bulgars resembles the language of Khazars". The only surviving language from this linguistic group is the Chuvash [Bulgar Language 2012, 1]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf
  25. Сын Атиллы звали Денгиз: Специално мли Денгиз на сина на българския хан Атила е останало в гръцките и латински извори в такива графични форми като Δεγγιζίχ, Δινζίριχος, Δινζίχιρος, Denzic, откъдето проф. Ом. Притсак възстановява обл. *Δινγιρζίχ, но ние смятаме, че няма абсолютно никакви причини да се откажем от широката предна гласна в първата сричка, засвидетелствувана лично от Приск и то на място, в двора на самия хан Атила през 448 г., което автоматически я прави “приоритетна” пред всички останали гласни и по-точно пред нейното тясно съответствие i, по силата на което в своя първично-оригинален вид Името приблизително и все още не съвсем ясно, трябва да е имало сега и тук представения в гръцка графика гласеж *Δενγιρζίχ. Вече много просто и дори елементарно, Името очевидно-безспорно възниква и се образува на основата не на много неясното какво точно представлява “Hunnic”, както смята пак проф. Ом. Притсак, а на хнболг. сщи *deŋir, което по наше все още неокончателно оформено виждане надали има нещо общо със стмонг. dėŋri “heaven” и то със знач. “sea”, а по-скоро с малко по-горе изведеното и доказано знач. “река”, едва след и именно поради което то се включва и в “the same semantic field” на името на Бащата, но не на готския му като резултат и цяло, вариант Атила, а на собствено българския му вариант Атил, което, както е добре и широко известно, възниква и се образува на основата на предишното и като че ли най-старо название на голямата р. Волга, която българите пресичат малко след средата на ІІ в. Именно поради това между впрочем картата на P. Lipták [1983, 144] чисто и просто не е вярна не само в току-що посочения аспект, но и като голословно картографско твърдение, че през ІV в. хуните пресичат р. Волга, организирани и обединени от Hunnish Federation и тази хунска федерация преминава и прераства, много неясно кога и как, в същата по наименование хунска федерация в Централна Европа, за която Читателят е оставен, по собствен път и метод, да се досеща, че става въпрос за Западнохунската империя на българския хан Атила, да не говорим за това, че на тюркологически квалифицирания и компетентен читател пък изобщо нищо не говори това, че през ІІІ в. съвместно или поне заедно горното течение на р. Волга го пресичат угри и тюрки, за последните от които пак на току-що посочения читател изобщо нищо не може да му попречи да си мисли, че тук най-вероятно става дума за иракски тюркмени например. Наред с това включването на името на бащата на хан Денгиз в “the same semantic field” се осъществява и по линията на умалителния суф. -ζίχ, за който изобщо не виждаме никакви причини да бъде възстановяван като *-čig, “Old-Turkic -čig ~ -sig and Hunnic -sig, meaning “like” (Ом. Притсак), а по-скоро като болг. *-čiq, запазено частично и в лат. -zic от варианта на Името Denzic и развито в местния болгарски диалект по пътя на спирантизацията на зв. q до зв. χ - *-čiχ, така че производната лексема генетична основа на Името вече означава “малка река, рекичката”, докато в името на Бащата се съдържа семантемата “река, голяма река”. Много интересно, но напълно обяснимо с миналото присъствие на хуноболгарите на българския хан Атила на територията на дн. Унгария, е и гореприведеното срвек. мадж. мли Tengurd (1211), което напълно и много точно следва и повтаря името на българския хан Δενγιρζίχ, като закръглената гласна във втората сричка безспорно е по-късно, собствено унгарско развитие на субстратния болгарски зв. i, а съгласният зв. d в края, както е добре известно, е угрофинският по произход, собствено унгарският умалителен суф. -d. И най-после, нека ни е позволена и една по-обща бележка по повод заключителното изречение на проф. Ом. Притсак – The form *deŋir is remarkable because of its rhotacism, в което ние много бихме искали да видим допълнително задължителното присъствие на етнм bolgar, защото нито една друга група тюркски езици няма и не се характеризира с този толкова ярко изпъкващ и толкова рязко-определено диференциращ тази група езици, различителен белег, колкото въпросният ротацизъм, и липсата тук на българския етноним, нека ни е простено, но се налага да го кажем, неминуемо хвърля сянка върху научната компетентност и квалификация, но пък даже и върху научната добросъвестност и почтеност на г-н Професора, считан и известен, донякъде неоснователно според нас, като един от най-добрите и задълбочени проучватели на късно-античните и ранносредновековните източни народи и езици по земите на Балканите, Централна и Източна Европа [вж. и срв. Pritsak 1982, 446]: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf