проф. Добрев

Уже обсудил, посмотрите хоть бы на библиографию: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Очень просто, прото-булгары заимствовали аффикса у восточных иранцев после отделения от прототюрков и позднее передали его соседным монголам, но точнее, он перешел к монголам в условиях внутренне-интегративных контактах.

Хорошо известно, собствено монгольское массовое самозаблуждение, но и тем хуже - наглая кража: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Назовите имена лингвистов, которые занимаются этой чепухой?

Я не сказал, а доказал, разработывая соответствующую этимологию, а где ваша монгольская этимология?

Лексема gut „сын“ - индоиранское заимствование в булгарских языках: Индоиранският произход на българския теоним Täŋri се съгласува и потвърждава и от пак индоиранския произход и на втората съставка, бълг. *gut 孤塗/ 孤涂 „son“, тук под формата gutu със собствено българското притежателно окончание 3. л. ед.ч., от добре известната формула епитет на българските императори в Централна Азия: Chengli gutu shanyu 撐犁孤塗單于/撑犁孤涂单于, която очевидно-безспорно следва да се преведе като „Императорът син на Тенгри“. В теолого-концептуален план тази формулировка има своите корелации в редица ирански и индийски езици. А като цялостно единство от форма, значение и понятие-концепт тя преминава и се заема в синхронните или по-късни съседни китайски, тюркски, монголски и др. езици именно и единствено от българските диалекти и езици: This remarkable similarity extends to sacral kingship. The first two aspects of Steppe kingship summarized by Jean-Paul Roux based on the Orkhun (Orkhon) inscriptions are none other than (i) Le kagan vient du del, and (ii) Le kagan possede un mandat celeste ((i) The Kagan comes from heaven, and (ii) The Kagan owns a heavenly mandate). There would seem no better synopsis than these two points in describing the Chinese "son of heaven" ever since its inception, interestingly, after the Zhou conquest. This raises a question of whether this extraordinary similarity was due to Chinese influence on the Steppe. After all, the Han shu (94a.3751) recorded that the Xiongnu called their ruler Chengli gutu shanyu 撐犁孤塗單于/撑犁孤涂单于, with the interpretation that Chengli (i.e. Tengri) meant "heaven" and gutu 孤塗/ 孤涂 "son", seemingly a perfect translation of the Chinese "son of heaven". But there are two major obstacles to this hypothesis of Chinese influence. The first one is that the Han shu interpretation of the Xiongnu (Hun's or Hunnic) "son of heaven" is a solitary case not repeated by any other sources. The word gutu, allegedly meaning "son", has no acceptable Altaic cognate ("Gutu" does not have Türkic cognate for "son" because it is not "son", it is "blessed/sanctified/consecrated"). This in turn has forced Pulleyblank to look at some extinct or near-extinct Yenissei languages exemplified by the Ket for a possible solution, which does not sound very convincing either. In fact, a Western Jin scholar Huangfu Mi 皇甫謐 (215-282) consulted his Xiongnu (Hunnic) slave on this title, and the slave's answer was simply: "chengli means tianzi". This is certainly consistent with the direct use of Tängri as "Qaghan" (Kagan) in Old Turkic as mentioned earlier. 143 Edwin G. Pulleyblank, "The Consonantal system of Old Chinese: Part II", Asia Major, n.s. IX (1963), pp. 206-265. In fact Pulleyblank could not find anything acceptable in the still-living Yenissei languages, which generally have a fyp root for "son". In the end, he was forced to identify the word bikjal "son" in the extinct Arm language as the cognate to gutu, whose Han-time pronunciation was reconstructed by him as *kwah-δah. He alleged that "bi appears to be a prefix added to nouns of relationship ..." In my opinion, a much better correspondence in this direction can be found in the Sanskrit term kudaka "child", New Persian kudak "id.", Tamil kura "young", Santali kora "boy", with the reconstructed ancient Iranian form *kuδak or *kuδag. For these Indo-Iranian words, see Hans-Peter Schmidt, "An Indo-Iranian etymological kaleidoscope", in Festschrift for Henry Hoenigswald, ed.G. Cardona and N. H. Zide, (Tubingen, 1987), pp. 355-362. This observation is supported by a Tang huiyao 唐会要/唐會要 entry of year 664 in which a Turk chief told Emperor Gaozong 唐高宗 that a Shanyu (interpreted as Qaghan (Kagan) from the context) was tianshang zhitian 天上之天 "heaven above heaven". This fact, namely the absence of "son of heaven" constructs in Old Turkic titulary, is also reflected in the Chinese literature. To my knowledge, the only case the title tianzi was used directly to refer to a Turk Qaghan (Kagan) is in Sui shu (84.1868), which according to Pelliot must be a rendition of tänritäg "heaven-like". In fact, even this Sui shu title starts with the phrase congtiansheng 從天生/从天生 "born from heaven". The most interesting case of translating an Old Turkic "born from heaven" title is an entry in Zizhi tongjian in 714, 152 in which the Turk Qaghan (Kagan) Mochuo 默啜, in a marriage proposal to Emperor Xuanzong, called himself tianshangde guobao tiannan [] which Pelliot has translated as "[le qaγan qui] a obtenu au Ciel la recompense, fils du Ciel" ([the qaγan who is] awarded by Heaven, son of Heaven). 153 This rendition not only demonstrates the influence of Buddhism among the Turks but also helps illuminate the Jiu Tang shu (194a.5177) interpretation of the title of Mochuo's grandnephew Dengli 登利 (aka 登里), a prevailing Tang transliteration of Tängri, as guobao 果報 "retribution", which has puzzled Pelliot. The rendition tiannan 天男 also reflects the effort by contemporary Chinese translator(s) to preserve the distinctness of the Turkic sovereign title in contrast with the Chinese tianzi, an apparent difference also noted by Pelliot who admitted being uncertain about the Turkic original. The title of the Uighur Qaghan (Kagan) Tianqin 天親 "related to heaven" 155 is another example. It is also striking to see the title Tiankehan 天可汗 "Heavenly Qaghan" used at least four times in the Chinese portion of the trilingual Qarabalghasun inscription to refer to the Uighur Alp Bilgä Qaghan (Kagan) (reign 808-821) or his predecessor. In view of the evidence given above, I contend that the Xiongnu (Hunnic) title chengli gutu may represent not the uniquely Sinitic genitive form "son of heaven", but the much more common verbal-phrase or other similar theophoric constructs meaning "god-given", "god's gift" etc., attested in almost all Old World civilizations except early China (Ptolemy noted Huns and Ases in Balkans area in the beginning of the 2nd c. AD; the Türkic control of the Balkans lasted until 12th c. AD; however, the Slavic theophoric names in the Balkans appeared only after the Türkic conversion to Christianity in the 9th c. AD; the fact that during their millennia-long cultural control the Türks did not introduce theophoric names indicates their absence among the European Türks; the first literary reference to a name "Bogdan" = "God-given" comes from the 14th c.). This contention is consistent with not only the existing Altaic data and the difficulty in finding a "son" cognate to gutu, but also the observation of the heavy Indo-Iranian (A reference to Sogdian; the Sogdian and Persian loans from Türkic are routinely ascribed to Indo-Iranian languages without proper linguistical analysis, examples see A. Dybo "Linguivistic contacts of Early Turks") elements in the Xiongnu (Hunnic) confederation. The second obstacle to attributing the Steppe sacral kingship to Chinese influence is in my view the ample data, even in Chinese sources, showing the Steppe kingship to be a heritage distinct from the Chinese "son of heaven" tradition since the Qin-Han era. Nowhere was this separate heritage manifested more predominantly than the proliferation of the title Tianwang 天王 "heaven-king" among the "Barbarian" regimes in northern China after the collapse of the Western Jin 晉. Given all the evidence, especially the Northern Zhou Tianwang Xuandi's self designation, a Western Jin Xiongnu slave interpreting chengli as tianzi and a Turk chieftain calling Shanyu/Qaghan "heaven above heaven", I submit that Tianwang was the Chinese translation of none other than the "Barbarian" heaven-god Tängri throughout the entire period. Despite an independent tradition of the Steppe sacral kingship, at least by the time of the medieval "Barbarian" invasions, its strong similarities to Chinese "son of heaven" heritage are too evident to ignore. In my view, a common yet remote origin of both traditions is the best interpretation to accommodate this striking parallel. The late Joseph Fletcher was perhaps the most vocal in this regard: My working hypothesis is that the idea of a single universal god and a related concept of universal dominion stemmed from the early Aryans and remained in the steppe with those who remained there (Scythians, etc.). Those who entered Iran and India carried it with them, whence it reached the Near East (Jews, Christians, Muslims), Greece (Alexander), and the Romans (one God, one world, one religion, one empire). The "son of Heaven" and "mandate of Heaven" concepts would have reached China either from the steppe nomads or from Iran or India (Asoka). Fletcher's sweeping conjecture, while ingenious, is nonetheless troubled by anachronism and contradictions. I only see evidence for a common origin between the Altaic and Sinitic forms of heaven-worship and sacral kingship, which might have contained some early Indo-Iranian elements, but is still far from the all-inclusive Indo-European origin of monotheism including Judeo-Christianity Fletcher had espoused. One may not infer too much from the tendency of the medieval northern "Barbarians", in order to justify their many non-Han policies and acts, to claim these traditions from China's antiquity. 181 This kind of claim is included incidentally the Northern Zhou's adoption of the Tianwang title and many other alleged old (Western) Zhou institutions; 182 and is consistent with the general propaganda by the "Barbarians" to identify themselves as the descendents of legendary Chinese sage-kings and/or famous ancient Chinese persons to legitimize their rule of the Central Kingdom. But it is also true that the very first "Barbarian" conquest that introduced the sky-god, the "son of heaven" and the "mandate of heaven" in China served as a convenient precedent for the medieval "Barbarian" conquerors whose kingship was based on almost identical notions. This can hardly be considered a pure coincidence. This accordance in my view strengthens the thesis suggested earlier in this article that the early Zhou people had a partially "Barbarian" origin and some of their cultural traditions were shared by many later Steppe groups. This proposition offers a natural explanation for the striking similarity regarding the sky-god and sacral kingship between the Sinitic and Altaic civilizations. As a final note on a possible Indo-Iranian role in the Sinitic conception of sacral kingship, let us observe that the Zhou sky-god Tian or its more complete form Haotian is etymologically built upon the Shang pictograph da "big", "great", "big man", as discussed earlier. There is a certain echo of this construct in the ancient Greeks' mixing up the Iranian baγa with μeγa as noted in an earlier footnote. Contrary to Fletcher's sweeping hypothesis about a common Indo-European origin of the sky-god and sacral kingship in Eurasia, the Chinese "son of heaven" actually reveals a unique trait of the Chinese civilization, distinct from all other major Old World cultures, Indo-European in particular, namely the absence of theophoric personal names. In sharp contrast, all other major civilizations in the Old World have each had a rich tradition in theophoric names. This marked difference between China and all other Old World civilizations no doubt is also related to the lack of a strong religious tradition in the Central Kingdom. The simple fact is that from the very beginning until the introduction of Buddhism, theophoric personal names had never been attested in China. For a very long time, tianzi "son of heaven" remained the only theophoric appellative in the Central Kingdom, and as such a rather unique construct shown by the rarity of the -puthra theophoric name in Indo-Iranian cultures as examined earlier [Chen 2017a, 6-15, вж. и срв. Roux 2017_1, 54-67; Shaughnessy 2017, 7; ДТС, 544-545, срв. Шервашидзе 2015, 83; Alyılmaz 2014, 41-42; Chen 2017a, 5-12; Tόth 2010, 47; EDALng, 1402]: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Сяньби - булгарские сабиры, а табгач, кит. тоба - ветвь сабиров: The Tuoba 拓跋 (Taghbach, Taɣbač, in Europe known in the inverted form Tabghach, Tabɣač) were a branch of the steppe federation of the Xianbei 鮮卑, and their rulers used the name of the tribal group as their family name. The ruling family founded the Northern Wei dynasty 北魏 (386-534, also called Later Wei dynasty 後魏) that ruled over more than hundred years over northern China. 4) В западных летописях встречаются названия 14 гуннских племен, похоже, всем им можно найти соответствия в китайских хрониках. Большинство из них - племена из сяньби, некоторые - племена, покоренные сюнну: (12) Sabiroi - Сюбу[sio-pok], или просто транслитерация Сяньби[sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи"(История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син" [Тайшан 2012, 24]. Chinese official historiography of the ancient and early medieval period used two generic designations for «barbarians» to the northwest: Hsiung-nu and Tung Hu. The Tung Hu or «Eastern barbarians» were known from the third century B.C.E., and later developed two branches: the Wu-huan, first mentioned in 78 B.C.E., and the Hsien-pi, documented from 45 C.E. Chinese historical phonology, which is now a precise and reliable discipline [9], allows us to reconstruct the ancient pronunciation of the two designations: these are *ahwar (= Avar) for the Wu-huan, and *säbir, säbär (> Sibir, hence Siberia) for the Hsien-pi [10] [Pritsak 2009, 2-3]. ...and the Proto-Mongolian Säbirs (Hsien-pi = Σάβιροι) [Pritsak 2013, 9-10]. Doğu Avrupa'ya gelmiş Ogur boylarından Sabirler önemli bir yer tutmaktadır. Bunların adı Orta Asya’da yaşadıkları zaman Çin kroniklerinde kaydedilmiştir. Uzmanlar Çin kroniklerinde Syanbi (hianbi, śjä-bi) biçiminde kaydedilmiş etnonimi Bizans kaynaklarındaki σαβιρ biçimiyle aynı olduğunu düşünmektedirler [Yegorov 2014, 4640]. I discussed the l/r languages at some length in The Turkish elements in 14th Century Mongolian and Turk, Mongol, Tungus and shall return to that subject in Chapter XI. The first traces of such a language seem to be found in the Chinese scriptions of native words in the original (Tavgaç) language of the rulers of the Northern (or Yüan) Wei dynasty. These words can be dated to the fifth century. The first layer of Turkish loan words in Mongolian was borrowed from an l/r language, I have suggested this same Tavgaç language, at about the same date. The Tavgaç, the earliest tribe known to have spoken an l/r Turkish, were “descendants” of the Hsien-pei. It is possible therefore that the earliest l/r language developed its peculiarities, if not when the Hsien-pei cut themselves off from the rest in the third century B.C., at an even earlier period when the Tung Hu were living somewhat isolated from the rest. Be that as it may, it is reasonably clear that by the fifth century A.D. and probably some centuries earlier there were two Turkish languages, an early “standard” language, for which it would be more prudent not to suggest a name, since there are so many possibilities, and an l/r language which for want of a better name we can call Hsien-pei or Tavgaç [Clauson 2017, 22-24]. Специално савирският език си е чист прабългарски език, при който e налице и ламбдаизъм – alçın (T. Tekin), а в предисловие е запазено тюрк. *d, например табг. d'amçin (T. Tekin), докато в средисловие е съхранено тюрк. *t, което в огузотюркските езици например преминава в *й. Това най-добре се забелязва при съотнасяне на прабългарското по произход унг. kút „кладенец; яма” (Ив. Добрев) със засвидетелстваното в древнокитайските летописи и заетото още и в монголския праезик (А. Дыбо) сянб. *kituγči „убиец“, производно чрез деятелния суф. -či от именната основа *kituγ „убийство“ на гл. *kit- „сека; коля; убивам“ и със съответствия в огузотюркските езици, например, тур. kıymak „рубить, резать; губить, убивать“ [TRSz, 547]. Савирски по произход и принадлежност са и някои роднински названия в китайския език от времето на династията Танг на савирите тоба (G. Clauson; S. Chen). Тези роднински имена обаче в никакъв случай не са алтайски или монголски, а единствено и само български. Савиро-тобаски по произход и принадлежност са и думи, титли и имена като k’o-po-çėn < *k’âpâkçin „kapı muhafızı, kapıcı“ = T’o-pa *kapagçın; с китайската си по произход основа, pi-tė-çėn < *pyi/b’yi-tik-çin „yazıcı“ = T’o-pa *bıtıgçın; с китайската си по произход основа, hsien-çėn < *ğam-çin „atlı postacı, ulak“ = T’o-pa *d’amçin, camçın = Çağ. Osm. yamçı ay.; hu-lo-çėn < *ğuo-lâk-çin „hükümdarı silâhla donatan, kuşatan görevli, teçhizatçı başı“ = T’o-pa *kurlagçın < *kur+la+g+çın = ET kur „kuşak“, Ana Türkçe *kurla- „kuşandırmak“; ho-la-çėn < *ğat-lât-çin „süvari“ = T’o-pa *hatlagçın = ET atlıg, atlag „atlı, süvari“; muh-kuh-lü (lâkap) „kabak başlı, dazlak“ = T’o-pa *mukur, *mukun ya da *mukulig = Mo. muqur „kör, küt (bıçak vb.); boynuzsuz, kuyruksuz; yuvarlak“; a-çėn < *a-çin „T’opa sarayının mutfak kısmı“ = T’o-pa *aşçın ya da *alçın = ET aşçı и др. [Tekin 2010, 24-32]: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Лексема tägin не монгольская, а китайская по происхождению, откуда в первые заимствовалась в булгарских языках, и в частности в табгач-сабирском языке, кит. тоба-сяньби, и через них в других тюркских и монгольских языках: 31. тюрк. tegin 'принц' < кит. tek in /38/ 'знатный человек' (Ramstedt, 1951) [Баскаков 2010, 4]. 2. tägin ≪наследный принц, принц крови≫. Как Г. Дёрфер [1, с. 541], так и Дж. Клосон [6, с. 483] сходятся в том, что это слово следует признать заимствованием из неизвестного дотюркского источника. Учитывая китайское происхождение прочих титулов верховной тюркской знати (χаγап, χап, bäg), мы хотели бы и для tägin предложить китайскую этимологию. Как семантически, так и по форме, тюрк. tägin хорошо соотносится с кит. {6) dàchén ≪большой чиновник≫ (вопреки китайско-русским словарям, по сообщению С. Е. Яхонтова), ср.-кит. dầj-ʒin, поздне-др.-кит. *daj-gin. В цитировавшейся выше работе Э. Дж. Пуллиблэнк [10, с. 257] предложил идентифицировать тюрк. tägin с гуннским титулом (7) túqi, ср.-кит. (по С. А. Старостину) do-gi, поздне-др.-кит. (по нему же) *dā-gi. Нам эта гипотеза представляется весьма вероятной. Учитывая возможность утраты носового в гуннской форме (см. выше с χаγап), следует реконструировать гуннской прототип в виде *dā(j)gἴ, что хорошо соотносится с предполагаемым нами китайским прототипом *dằj-gin. Следует отметить, что при заимствовании китайской титулатуры через посредство сюнну в тюркском происходило (в этом случае, как и в случае с χаγап) функциональное ≪возвышение≫: термин *jwājwā, означавший в языке сюнну правителя ниже рангом, чем шаньюй, стал титулом верховного правителя; титул * dằj-gin, означавший в китайском высшего чиновника, превратился в тюркском в титул наследного принца. Только титул (8) *pậik, означавший в китайском правителя 3-го ранга, сохранил свое значение и в тюркском [Шервашидзе 2015, 85, вж. и срв. Bailey 2011, 33-34]. Тегин: 直勤 (Boodberg 172) Иероглифы 1. 直, совр. кит. zhi, др.-кит., класс. кит. d(h)rək, ЗХ, ВХ d(h)ək, ПДК d(h)ik, ср.-кит. dik ‘прямой’ (Karlgren 0919 a). 2. 勤, совр. кит. qin, др.-кит., класс. кит., ЗХ, ВХ ghən, ПДК ghin, ср.-кит. gin ‘прилежание’ (Karlgren 0480 x). Предполагаемое чтение: ПДК d(h)ik ghin. Распространенный компонент имен табгачских принцев. По-видимому, правильно отождествляется с тюрк. tegin (орхон., др.-уйг., чаг., ст.-кыпч. - EDT 483), титул сына или внука кагана, «принц». Слово общепринято считается дотюркским субстратным, см.: TMN II 533-535. Встречается в хотано-сакских и согдийских текстах (хсак. digyina, согд. tykyn, ср.-перс. (Махр Намаг) ţkyn - Bailey 1939, 91). Дун.-булг. τικεινος. Различные внешние этимологии рассмотрены Дёрфером; нет оснований для предпочтения какой-нибудь одной из них. В монг. фиксируется с п.-монг. tegin (см. TMN II 537) [Дыбо 2014, 194]: http://bolgnames.com/Images/Bagain.pdf

Конкретнее, где точно ваши возражения, а притворятся в дурака каждый умеет.

Жужанье – булгарские авары, кит. ухуань: Let us first deal, if only briefly, with the vexed question as to whether the European Avars were identical with the East Asian Jou-jan of Chinese sources. Chinese official historiography of the ancient and early medieval period used two generic designations for «barbarians» to the northwest: Hsiung-nu and Tung Hu. The Tung Hu or «Eastern barbarians» were known from the third century B.C.E., and later developed two branches: the Wu-huan, first mentioned in 78 B.C.E., and the Hsien-pi, documented from 45 C.E. Chinese historical phonology, which is now a precise and reliable discipline [9], allows us to reconstruct the ancient pronunciation of the two designations: these are *ahwar (= Avar) for the Wu-huan, and *säbir, säbär (> Sibir, hence Siberia) for the Hsien-pi [10] [Pritsak 2009, 2-3]. Авары, этноним. Pulleyblanc 1962, 242 предполагает, что авары говорили на языке монгольского типа, на том основании, что в транскрипциях поздней Хань появляется много случаев употребления kh и th; аргумент, конечно, неубедительный: почему не иранцы? Почему не ветвь тюрок с оппозицией «придыхательный-непридыхательный», как в тофаларском? Иероглифы: 1)烏, совр. кит. wū, др.-кит., класс. кит., ЗХ, ВХ ʔā, ПДК ʔō, ср.-кит. ʔo ‘ворон; ворона; черный; вороной’ (Karlgren 0061 a–c); 2) 垣, совр. кит. yuan, др.-кит. w(h)ar, класс. кит., ЗХ, ВХ, РПДК w(h)an, СПДК, ППДК w(h)ən, ср.-кит. wən ‘стена’ (Karlgren 0164 m). Действительно, читается примерно ʔā-w(h)an, т.е. (x)awar. [10] [Дыбо 2013а, 81]. Avar'lar ilk olarak 558'de Alan'lara komşu bölgelerde Kafkasya'ya girmişler ve - anlaşıldığına göre - kısa bir süre sonra da Un-İġur'lar, Zal'lar(?) ve Savır'lara karşı bir zafer kazanmışlardır. Avar'ların batıda aniden ortaya çıkışları, doğuda Jouan-jouan [Rú-rú] imparatorluğunun T'ou-kiue [Tū-jué] ve Çinliler tarafından 551-555 yıllarında yıkılmasını yakından izliyordu; bu da onların Jouan-jouan'lar [Rú-rú] ile özdeşleşmesi için bir gerekçe daha sağlamıştır [Hamilton 2015, 210]. Жужа́ньский кагана́т (монг. Нирун, кит. упр. 柔然, пиньинь: Róurán, палл.: жоужань, кит. упр. 蠕蠕, пиньинь: Ruǎnruan, палл.: жуаньжуань, кит. упр. 芮芮, пиньинь: Ruòruo, палл.: жожо, кит. упр. 茹茹, пиньинь: Chuòchuo, палл.: чочо, кит. упр. 蝚蠕, пиньинь: Rúruǎn, палл.: жужуань и др.) - государство кочевых монголоязычных народов, которые господствовали в степях северного Китая в промежутке между исчезновением хунну в IV веке и подъёмом Тюркского каганата в VI веке. Религия - шаманизм. Придворный историк династии Северная Вэй сообщает, что господствующее племя представляло собой ветвь сяньби. Распространена точка зрения, что откочевавшие в середине VI века в степи Европы авары являлись частью жужаньской конфедерации. В 402 году правитель жужаней первым среди степных народов принял титул кагана. 蠕蠕 - Жуань-жуань. Первое название, употребляемое для данного народа. Скорее всего искажённое слово, презрительная кличка, данная китайцами. 蠕 - значит медленно ползти, пресмыкаться. 柔然 - Жоужань. В русском языке закрепилось старое прочтение Жужань 茹茹 - Жужу. Сокращение 芮芮 - Жоужоу. Сокращение 檀檀 - Таньтань. Употребляется крайне редко. Другое одно имя жужанов есть «татар», также называют «тартар», (является) один из аймаков хунну. Китайским иероглифом современным произношением «датань» отмечено слово «татар», а иероглифом «таньтань» написано слово «тартар». Историки считают, что название монголов как татар (тартар) происходит от имени хаана Татар жужанов (414-429 гг). Эти две названия, Татар хаан и татар (монгол), записаны одинаковыми иероглифами. Поэтому с времен жужаньского каганата монголов стали называть монголами, татарами, татар-монголами или монгол-татарами [Жужаньский каганат 2014, 1-2]: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

I discussed the l/r languages at some length in The Turkish elements in 14th Century Mongolian and Turk, Mongol, Tungus and shall return to that subject in Chapter XI. The first traces of such a language seem to be found in the Chinese scriptions of native words in the original (Tavgaç) language of the rulers of the Northern (or Yüan) Wei dynasty. These words can be dated to the fifth century. The first layer of Turkish loan words in Mongolian was borrowed from an l/r language, I have suggested this same Tavgaç language, at about the same date. The Tavgaç, the earliest tribe known to have spoken an l/r Turkish, were “descendants” of the Hsien-pei. It is possible therefore that the earliest l/r language developed its peculiarities, if not when the Hsien-pei cut themselves off from the rest in the third century B.C., at an even earlier period when the Tung Hu were living somewhat isolated from the rest. Be that as it may, it is reasonably clear that by the fifth century A.D. and probably some centuries earlier there were two Turkish languages, an early “standard” language, for which it would be more prudent not to suggest a name, since there are so many possibilities, and an l/r language which for want of a better name we can call Hsien-pei or Tavgaç [Clauson 2017, 22-24]. Специално савирският език си е чист прабългарски език, при който e налице и ламбдаизъм – alçın (T. Tekin), а в предисловие е запазено тюрк. *d, например табг. d'amçin (T. Tekin), докато в средисловие е съхранено тюрк. *t, което в огузотюркските езици например преминава в *й. Това най-добре се забелязва при съотнасяне на прабългарското по произход унг. kút „кладенец; яма” (Ив. Добрев) със засвидетелстваното в древнокитайските летописи и заетото още и в монголския праезик (А. Дыбо) сянб. *kituγči „убиец“, производно чрез деятелния суф. -či от именната основа *kituγ „убийство“ на гл. *kit- „сека; коля; убивам“ и със съответствия в огузотюркските езици, например, тур. kıymak „рубить, резать; губить, убивать“ [TRSz, 547]. Савирски по произход и принадлежност са и някои роднински названия в китайския език от времето на династията Танг на савирите тоба (G. Clauson; S. Chen). Тези роднински имена обаче в никакъв случай не са алтайски или монголски, а единствено и само български. Савиро-тобаски по произход и принадлежност са и думи, титли и имена като k’o-po-çėn < *k’âpâkçin „kapı muhafızı, kapıcı“ = T’o-pa *kapagçın; с китайската си по произход основа, pi-tė-çėn < *pyi/b’yi-tik-çin „yazıcı“ = T’o-pa *bıtıgçın; с китайската си по произход основа, hsien-çėn < *ğam-çin „atlı postacı, ulak“ = T’o-pa *d’amçin, camçın = Çağ. Osm. yamçı ay.; hu-lo-çėn < *ğuo-lâk-çin „hükümdarı silâhla donatan, kuşatan görevli, teçhizatçı başı“ = T’o-pa *kurlagçın < *kur+la+g+çın = ET kur „kuşak“, Ana Türkçe *kurla- „kuşandırmak“; ho-la-çėn < *ğat-lât-çin „süvari“ = T’o-pa *hatlagçın = ET atlıg, atlag „atlı, süvari“; muh-kuh-lü (lâkap) „kabak başlı, dazlak“ = T’o-pa *mukur, *mukun ya da *mukulig = Mo. muqur „kör, küt (bıçak vb.); boynuzsuz, kuyruksuz; yuvarlak“; a-çėn < *a-çin „T’opa sarayının mutfak kısmı“ = T’o-pa *aşçın ya da *alçın = ET aşçı и др. [Tekin 2010, 24-32]: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Венгерские археологи тоже принимают, что булгары являются тураноидами как Триумфирующий князь - Victorious prince из Клада „Наги Сент-Миклош“: Свидетелства и доказателства за това, че населението в областите по и в близост до р. Марош през Ранното Средновековие е прабългарско предлага и палеоантропологията, според данните на която “палеоантропологичните връзки между басейна на Среден Дунав и Централна Азия са съществени” и представени главно от “тураноидната и памирската раса”; в погребенията конкретно от областта на Szentes и Borbástanya, които са възможно най-близко разположените до гр. Надь Сент-Миклош селища измежду археолого-антропологически проучените, голям дял имат тураноидната и памирската раса, като специално първата се характеризира с подчертано брахикранни и европо-монголоидни черти, сред които преобладават европеидните; свързана е с оногуротюркския етнически компонент на унгарския народ от епохата на Завладяването на родина; в нейния генезис съществена роля играе “андроновската раса” и е широко разпространена по Евразийската степ от Минусинската котловина до Карпатския басейн благодарение на Великото преселение на народите [Lipták 1983, 100-140]. Именно поради всичко това и като резултат андроновският антропологичен тип е на второ място, с 20%, сред таксономичните антропологически групи, констатирани на територията на съвременна Унгария, а “За унгарския етногенезис тюркобългарската връзка е много важна”, докато “Унгарците от времето на Завладяването на родина” се характеризират със “значителен етнически компонент от тюркски (оногурски) произход”, който компонент фактически е тураноиден расово-антропологичен тип [Lipták 1983, 56-57,160-162], като неговото присъствие тук безспорно се дължи най-напред на почти праисторическите вътрешноинтегративни контакти и взаимодействия между огуротюркски и протомаджарски племена още в Западен Сибир, впоследствие и по-късно – пак на такива контакти между болгарски племена и маджарите по земите на Средна Волга, Кавказ, Ателкузу и на последно място – отново на такива контакти по земите на Трансилвания и съвременна Унгария. След и сред всичко това, особено силно се откроява и именно по тази причина, изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, конникът от кана № 2, в сасанидска в основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на тяхното “Завладяване на родина”, т.е. краят на ІХ-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz): http://bolgnames.com/Images/Treasure_1.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_3.pdf

Все это очень несерезно, в лингвистику оно называется „народная этимология“, меродавным остается предложение проф. Чена, который видит в этнонима цзе сокращение этнонима Булодзи, а это собственно китайская фонотактическая интерпретация этнонима Булгар. Его доказательство подкрепляется и моим чтением и переводом Стишка. Рекомендую заняться с ними, что бы понять каким точно был (пра)болгарский язык того времени и места.

Вот это называется Булгарский Зверинный Стиль, много других образцов которого можно увидеть здесь: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Нет, неправильно толкуете источника, потому что предки Ши Лэ цзесцы, которые относятся к отдельному сюннускому кочевью. Следовательно, Ши Лэ прежде всего и первое цзесец, а после этого и второе, на следующим уровне абстракции, он сюннусец. Именно так и нужно понимать логическую оппозицию „вид-род“. Логическая оппозиция „вид-род“ повторяется и на Кавказе, например, на первым или нисшим уровне абстракции хан Кубрат - оногур, но на вторым или высшим уровне абстракции он уже болгар. Булгарское этнонимическое пространство очень сложное, оно структурируется не только на основе принципа генеалогии, но и на основе принципа логики.

Не отдельно друг от друга, а в отношении „род-вид“.

Видно, племя Булгар, кит. Булуодзи, состоится из пять кланов. Все таки, эта „петерка“ по-моему, куриозно-смехотворная этимология Прицака: Ето защо във връзка с непомалко фамозно-смехотворната етимология на Ом. Прицак на етнм българи сега и тук ние вземаме отношение, но на едно пределно абстрактно, метатеоретично ниво, единствено и само по нейната водещо-носеща греда в лицето на чувашкото числително име пилĕк “пет”, като за по-детайлно запознаване отпращаме читателя към сравнително подробното й представяне при П. Добрев [2002, 36-42], който обаче макар и да вижда, че “бетонната плоча” всъщност и в действителност си е чиста проба гнила дъска, изобщо не поумнява от това и все така досадно-натрапчиво продължава да тананика, макар и още по-малко уверено и сигурно, но много по-фалшиво-безотговорно старата си песен по най-фундаментално-отговорните проблеми на родната ни прабългаристика. Именно поради всичко това като цяло и тъкмо в качеството си на български езиковед тюрколог ние се чувствуваме научно-морално достатъчно мотивирани и задължени да отбележим и кажем на висок глас, че няма по-голяма глупост от това да полагаш в основата на етимологията си чувашкото числително име пилĕк “пет”, което по силата и на основата на другото характерно-специфично само за тюркските езици редуване l-š си е напълно същото, без дори и милиметър разлика, каквото е например тюрко-огузското тур. beş, като всяко едно от тях, за неезиковедите, особено ако са не особено интелигентни икономисти по образование, много тъмно и неясно, но за езиковедите тюрколози добре известно, напълно разбираемо и дори банално-елементарно, си е краен резултат от собствено историческо развитие на пратюркското *beš [ЭСТЯз-б, 126-127]: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf

2. Не считая тюркутов, которые действительно совершили масштабный по глубине, но все таки единственно и только боевой поход до Крыма, позднеантичные и раннесредневековые болгары по существу являются первыми и единственными тюрками, выходившими на историческую сцену в первой половине ІІ тыс. до Н.Э., и которые на протяжении 10-12 веков мигрировали, распространялись, общались, заселяли и владели многими территориями и народами с Байкала до Балкан и Рейна. 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью на севере Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 6. Былгарские племена проникли в Европу двумя путями: Севернее Каспия - в середине ІІ в., и южнее Каспия - в начале ІІІ в. (Джафаров), образуя военно-племенное объединение Барс-эль, откуда на Кавказе появилась и держава Барсилия. 6.1. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары. So the transcription of the Poem for Pugu, before being written through the means of the Chinese hieroglyphs, fully acquires a certain form, within which its lexico-phonetical and grammatical components are being further motivated and proven: Süčig täligar Puguγ tоγuduγar The word form *süčig “commander-in-chief“ is a derivative noun subject in accusative. The basis sü “troops, army” is also met in the Bolgarian inscriptions in Greek language in the lands of the First Bulgarian Empire and more specifically in the complex compound title ΚΑΝΑСΥΒΙΓΙ of the Omurtag' inscription. Here ΚΑΝΑ is a vocative from the contracted каган; СΥΒΙΓΙ is a postpositive qualifier meaning “commander in chief”, comprising СΥ “troops” and ΒΙΓ “head, chief, master”, while -Ι is a possessive suffix 3 p. sg. in its seconddary-service or syntax-connective function. Particularly Bolgarian is also the word-forming suffix -či, which was being taken in an integrative way from the Bolgarian language to the Old Bulgarian language, where it was being added also to bases from other origins - кънигъчии, кръчии, самъчии, шаръчии, but also зъдьчии, корабьчии etc. The righteous legitimacy and correctness of this extremely short comparatively-historic and ethymological analysis are also extralinguistically confirmed by the above-mentioned story by Фан Сюаньлин. Here the commander in chief of the Shi Le' troops declares a war to the tribe of Pugu, but he is defeated, for which he is imprisoned and there he is poisoned. In order only to be used as a distinctive mark and not as a target of the action, the accusative suffix -g is also added to the subject, the way it is done in the Inscription of khan Dengiz: Kiŋkeg Dengiz jikü käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür Täŋrig! The dish, from which khan Dengiz has to eat! Man, be very afraid of Him, mighty is Tangra! [Добрев 2005, 314-316,406-408; ~*~2011, 437-439, see and compare Бешевлиев 2014, 17,83,105-106; Ваклинов 2012, 121-122; Серебренников, Гаджиева 1986, 75-77, compare Menges 1951, 91-93]. The word form *täligar consists of the verb root täl- “go out; go to war“ and the two-component suffix -igar, with the help of which is formed a present-future tense. The root of this verb has to be related to the Chuvash word тул “поверхност; наружная сторона, внешняя сторона“; туллат- “покрывать“; туллă “крытый, с покрышкой“; тулти “находящийся вне жилища, наружный“, тулашри “наружный, внешний“, тулашĕ “внешность, наружность; лицо“, Bolgarian-Hungarian túl “вне“. Parallels of this root of the Oguzian Turkic languages the can be drawn, for example, with the Old Turkic таš “внешний вид, облик; наружная, внешняя сторона“; таš “наружный, внешний; верхний“; Turkish dış, dialectical teş, diş, Bashkirian тыш, Kirgizian тыс, Uigurish таш, Altaic dialect тас, Turfan-Turkic tašıl- “падать наружу, вываливаться; выходить“ etc. [ДТС, 539; ЭСТЯз-в, 164-167; ЭСЧЯз, 243-244]. The two-component suffix for the present-future tense consists of the participle suffix -ik and 3 p. sg. of the auxiliary verb ar- with a possible-supposed meaning [see Добрев 2005, 401-409, see and compare Левитская 1976, 59-65; Серебренников, Гаджиева 1986, 155-172]. The word form *tоγuduγar consists of the verb root tоγu- “hit, beat; defeat” and the two-component suffix -tuγar, with the help of which is formed a past imperfect tense, equivalent to a future in the past tense. The root of the verb has to be related to the North Danube Bolgarian (X c.) δυγє-, the parallels and the correspondences of which are in some Turkic languages as for example the Old Turkic toqї- “бить, ударять, стучать; вбивать, вколачивать; биться, стучать; ковать, выковывать; класть; устанавливать, воздвигать” [ДТС, 571-577], again Old Turkic токыт- “велеть вырýзать; поставить”, Old Uyghurish тоґы- “стучать”, Old Uzbekish тоґун- “бить себя” [Радлов-3, 1149,1161], Old Oguzian tokı- “beat somebody; knock on something; hit, smith, make; weave” [DLT-3, 268]. The suffix for the past imperfect tense consists of the passive past participle of -tuγ- and 3 p. sg. of the auxiliary ar- with a resultant-complementary meaning. Here the passive participle neutralizes the precedent semantics of the verb, similarly to the already lexicalized Turkish past participles bildik, tanıdık “знакомый“ [TRSz, 118,825]. As a whole the past imperfect tense is transmitted through the tense of the precedent verb to an additional orientation moment into the future and turns into a prefuture tense [see Добрев 2005, 392-399, see and compare Дыбо 2013, 74-80; ЭСТЯз-в-д, 247-249; Левитская 1976, 65-75,85-101; Серебренников, Гаджиева 1986, 159-199,224]. Therefore the Poem for Pugu must be translated in the following manner, which best matches and repeats the logic and the course of the real events: If the commander-in-chief goes to war, The Pugu tribe will be defeated. The Poem for Pugu is the oldest and most precious fully-connected text in Bolgarian language, and by and large in Bulgarian and more generally in Turkic language. That is why it is one of the most powerful and extremely important testimonies and evidences for the Bolgarian origin and the ethnicity of the Central Asian Xiongnu. http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf http://bolgnames.com//Images/East.Bolgars.pdf http://bolgnames.com/Images/CentAsiaBulg.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Не я, вы не в своем уме: Специално савирският език си е чист прабългарски език, при който e налице и ламбдаизъм – alçın (T. Tekin), а в предисловие е запазено тюрк. *d, например табг. d'amçin (T. Tekin), докато в средисловие е съхранено тюрк. *t, което в огузотюркските езици например преминава в *й. Това най-добре се забелязва при съотнасяне на прабългарското по произход унг. kút „кладенец; яма” (Ив. Добрев) със засвидетелстваното в древнокитайските летописи и заетото още и в монголския праезик (А. Дыбо) сянб. *kituγči „убиец“, производно чрез деятелния суф. -či от именната основа *kituγ „убийство“ на гл. *kit- „сека; коля; убивам“ и със съответствия в огузотюркските езици, например, тур. kıymak „рубить, резать; губить, убивать“ [TRSz, 547]. Савирски по произход и принадлежност са и някои роднински названия в китайския език от времето на династията Танг на савирите тоба (G. Clauson; S. Chen). Тези роднински имена обаче в никакъв случай не са алтайски или монголски, а единствено и само български. Савиро-тобаски по произход и принадлежност са и думи, титли и имена като k’o-po-çėn < *k’âpâkçin „kapı muhafızı, kapıcı“ = T’o-pa *kapagçın; с китайската си по произход основа, pi-tė-çėn < *pyi/b’yi-tik-çin „yazıcı“ = T’o-pa *bıtıgçın; с китайската си по произход основа, hsien-çėn < *ğam-çin „atlı postacı, ulak“ = T’o-pa *d’amçin, camçın = Çağ. Osm. yamçı ay.; hu-lo-çėn < *ğuo-lâk-çin „hükümdarı silâhla donatan, kuşatan görevli, teçhizatçı başı“ = T’o-pa *kurlagçın < *kur+la+g+çın = ET kur „kuşak“, Ana Türkçe *kurla- „kuşandırmak“; ho-la-çėn < *ğat-lât-çin „süvari“ = T’o-pa *hatlagçın = ET atlıg, atlag „atlı, süvari“; muh-kuh-lü (lâkap) „kabak başlı, dazlak“ = T’o-pa *mukur, *mukun ya da *mukulig = Mo. muqur „kör, küt (bıçak vb.); boynuzsuz, kuyruksuz; yuvarlak“; a-çėn < *a-çin „T’opa sarayının mutfak kısmı“ = T’o-pa *aşçın ya da *alçın = ET aşçı и др. [Tekin 2010, 24-32]: Прабългарските по произход думи и имена в унгарския език са много-много повече, особено след като към тези думи се прибавят, не толкова и не единствено все още неиздирените и неописани болгарски думи в унгарските диалекти и говори, колкото апелативите нарицателни съществителни и други имена и глаголни форми, на изключително големия брой унгарски собствени имена от болгарски произход, каквито са например иранското по произход болг. *куд, безспорно родствено на осет. саd и преминало и развито в унг. kút “колодец”, наистина посочено доста преди това като болгарска заемка в унгарския език, но много неоснователно и погрешно представено в унгарския топонимичен речник, където са такива местни имена като Bánkút, Gyulakuta, Jávor-kut например, като собствено унгарско [вж. и срв. Абаев-1, 285; Gombosz 1912, 107-108; Kiss-1, 143-144,166] [Добрев 2005, 197]. Въпреки И. Шервашидзе и О. Мудрак, общтюрк. *al-tun не е изобщо тюркско, а българо-сабирско, при което сабирите заимстват от китайците само лекс. duy „медь“, която конкретизират с оглед и за китайците нов метал, чрез бълг. *al „красный“. Така се оказва, че всъщност сабирите са местните откриватели и разпространители на златото, без при това да се изключва възможността преди това да са виждали златни образци от „скитското злато“, но все пак Сабирското злато е доста по-различно от него: Исходным значением тюрк. *al-tun (//*al-ton) было, по-видимому, ≪красная медь≫, ср. сохранение более архаичного значения в якут. Altan ≪медь≫ (о том, что якутская форма не заимствована из монгольского, см. [13, с. 142]), а также в некоторых тунгусо-маньчжурских языках (нег. altan ≪медь≫, нан. alta ≪жесть≫, эвенк. altan ≪медь; золото≫ и др. [16]). В таком случае тюркскую форму можно считать калькой ср.-кит. (3) ćhek-duŋ / совр. chì-tóng ≪красная медь≫ [17, с. 837], где *al- = ср.-кит. ćhek ≪красный≫, a *-tun (// *-ton) = ср.-кит. duŋ ≪медь≫. Происхождение тюрк. *-tun < кит. duŋ представляется нам достаточно вероятным, учитывая вероятность китайского происхождения также ряда других тюркских названий металлов (см. № 4, 13, 14, 17). К этому ср. еще [18, с. 19-24; 6, с. 112-114] и др. [Шервашидзе 2015, 56, срв. Мудрак 2016, 401-404]. Прекрасна възможност за по-нататъшна конкретизация по отношение структурната типология на савирския език в рамките най-напред на болгарските, а след това и на българските езици, предлага согдографичен надпис от V в. върху монета, сечена от княза на Самарканд, във вида ογλαργο υονανο þαο, от който си проличава особено ясно, че този савирски шах и най-близкото му обкръжение са в напреднал стадий на персианизация и където ογ ~ ak „южен“, вж. и срв. ak-hunlar „южни хуни“, akšunwar < *akšun-suwar „южни сувари“; -λαρ- = мн.ч., -γο „на; към“ (дат.п.), υον ~ hun, -αν = средноперс. мн.ч., -ο = персийски определителен член, който се прибавя към подлога, þα ~ šah, и -ο = пак персийски определителен член, който се прибавя към подлога, така че като цяло надписът трябва да се преведе по следния начин: Шахът на южните хуни [срв. Vaissière 2017b, 129-130, вж. и срв. Бернштам 2013, 148-149; Гроссе 2008, 75-82; Грумм-Гржимайло 2014, 141-173; Гумилев 1994, 4-32; Дыбо 2013а, 185-191; Тайшан 2014, 8-9; Chen 2014a, 4-39; Enoki 2017, 29-57; Golden 2015, 146-147; ~*~2016, 69-76; History of Civilizations 2013, 313-315; Kafesoğlu 2013, 157-159; Kafeslioğlu 2008a, 6-8; Karatay 2013, 16-19; Cambridge History 2013, 259-260; Tekin 1993, 23-55; Togan 2014, 41; Toh 2013, 1-27; Xianbei state 2013, 1-3; Yegorov 2014, 4640-4641, срв. Karatay 2013, 18]: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_3.pdf

Р-вариант получается в восточно-иранских языках, где не имеется звук Л: С течение на времето етнм *болк/булк преминава и се заема и в средноазиатските източноирански езици, най-вероятно първо в согдийския език, а впоследствие и в аланския език. Тук, по силата на източноиранската фонетика прабългарската съгл. л се субституира чрез согдийската съгл. р, защото в тези източноирански езици по начало няма съгл. л [Основы иранского языкознания 1981, 373]. Вариантът бургар в частност като че ли е засвидетелстван най-рано в надписа на монети, сечени от прабългарски княз в Средна Азия, където той има вида prγ'ļ'lγ', prγ'r γwβw, pwγ'r γwβw “българският княз” [Смирнова 1981, 252-255]: Pārġar, which was “a prosperous town with much cultivation and very populous” (Hudūd al-Ālam, 1937: 119), was in the Upper Zarafšān region, and the river of the same name had its source in that region. The Fan River, which originated from the Mashā region of Ušrūsana, joined the river Zarafšān near the village of Burgar. Today, the Tajikistani town of Ayni, known until very recently as Pargar and Falgar (Barthold, 1990: 72,86-87,129,182-183), stands exactly at this location. Another Tajikistani city with the same pronunciation, Falgar/Pargar, is situated in the South, near the Afghan border [Karatay 2010a, 81]: http://bolgnames.com/Images/CentAsiaBulg.pdf

В пратюркском языке на севере Саяно-Алтая до конца 4-ого тыс. был этноним самоназвание огур, эта форма сохраняется в прабулгарском языке в Минусинской котловине после начало 3-его тыс. до НЭ. Среди оставшихся на севере Саяно-Алтая тюрки, пратюрк. огур постепенно изменяется и переходит в огуз. После начала НЭ на севере Китая часть огуров изменяются и начинают проявлятся как новой, уйгурской народности, соответственно и назв. огур переходит в назв. уйгур, кит. хойху. После НЭ в Средней Азии мигрирует булгарское, но точнее, болгарское племя Hung, мн.ч. Hungar, название которого, очень вероятно, тюркуты изменяют в форму оногур. К началу 8-ого в. хунгар (оногур) выходят в Северном Причерноморье. Там его ближайшими соседями оказываются 6 финно-угорских родов, к которыми присоединяется и возглавляет их хунг Арпад. Таким путем назв. Hungar переносится и на новому, хунгарскому этносу. В середине восточно-славянских племен назв. Hungar изменяется и принимает форму Венгар/Венгер.

В действительности, этноним уйгур дальнейшее развитие болгарского этнонима огур, а Hungar не из оногур, а из этн. Hung плюс болг. мн.ч. -ar.

Уже имеется не только отдельных слов, но и довольно много текстов: http://bolgnames.com/Images/Names.pdf http://bolgnames.com//Images/East.Bolgars.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_1.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_3.pdf http://bolgnames.com/Images/CentAsiaBulg.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью на севере Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.2. В своей прародине былгары были в основном номадами скотоводами, но дополнительно-подсобно занимались и землепашеством и по археологическим данным, еще в Бронзовой Эпохе к концу ІІІ и началу ІІ тыс. до н.э. они жнали бронзовыми серпами; строили и жили в постоянных деревянных домах, а во время выведения скота на яйлу пользовались и переносимыми шатрами, т.е. юртами; хоронили своих мертвых с вырисованными гипсовыми масками на лицах в гробах, болг. ковчег, раскрашенных росьписью; строили храмы и святилища со скульптурами и рисунками; долбили на каменных скалах изображения людей и животных; делали каменные фигуры с изображениями людей и животных [Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26]. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Хиониты – это хуннугур Приска, самоназвание в Средней Азии - хунк, хунок, позднее - кавказские оногуры, племя хана Кубрата и хана Аспаруха, оба кремированы; эфталиты – булгарские сабиры, кит. сяньби: http://bolgnames.com/Images/CentAsiaBulg.pdf

I. Булгарская группа языков Булгарская группа языков, к которой относятся: древние языки - булгарский, хазарский и современный чувашский язык, - образовалась в среде древнейшего населения Поволжья болгар или булгар (VI-XIV вв.), а также более поздних по времени дунайских булгар и хазар, непосредственных преемников племен, входивших в состав западных хунну, современными потомками которых являются сохранившие древний строй языка чуваши. Характерными признаками языков булгарской группы и в частности чувашского языка, по которым он отличается от языков других групп, входящих в западную ветвь, являются: В фонетической структуре: а) наличие особой системы вокализма, состоящего из трех широких и шести узких фонем; б) замещение некоторых гласных в начале слов языков других групп дифтонгами и дифтонгоидными сочетаниями, например: йерт- "водить" (вм. ерт-), йěкев "подпилок" (вм. егеу), йěр "след" (вм. из), вут "огонь" (вм. от), вырăн "место" (вм. орын) и пр.; в) явление ротацизма, т. е. замещения чередующихся согласных с/з ~ т/д ~ й в других языках согласным р - например, в конце слов з/с > р: çăвар (вм. агыз || авыз) "рот", пар (вм. буз) "лед", хěр (вм. кыз), кěр (вм. кÿз) "осень" и пр. - и в середине слов, например, ура (вм. адак, азак, айак и пр.) "нога" и т. д.; г) явление ламбдаизма, т. е. замещения согласного ш ~ с других языков согласным л, например, хěл (вм. кыш ~ кыс) "зима", тěлěк (вм. тÿш ~ тÿc) "сон", алак (вм. ишик, есик) "двери" и пр. В основном словарном фонде: а) наличие в лексике значительного слоя слов, характеризующих только данную группу и отсутствующих в других тюркских языках, ср., например: çăмса "нос", çурăм, каçăн "спина", арăм "женщина", çатма "сковорода", курка "ковш", çеçе "нога", тулă "пшеница", мăйăр "орех" и др., а также значительного слоя слов, общего по происхождению со славянскими словами, и лексики, общей по происхождению с угро-финскими языками. В грамматическом строе: своеобразие морфологии и синтаксиса, в значительной степени отличающихся от морфологии и синтаксиса языков других групп [Баскаков 2007, 3-4]. Are Oğuric and Common Turkic two parallel branches of Archaic Turkic? If they stemmed from a common Proto-Turkic language, which branch diverged from the “norm”? Is Oğuric or Common Turkic the more “archaic”? Did Oğuric/Bulğaric perhaps represent an earlier form of Archaic Turkic, one that broke away before a series of phonetic changes occurred (e.g. z > r, *lš or *lč > l), perhaps ca. 100-400 AD. Was it a separate, “Para-Turkic” tongue? These remain matters of contention.52 In any event, an Oğuric type of language was a key source of Turkic loanwords in early Mongolic (e.g. Mong. ikere “twins” < Oğuric *ikir [> Hung. iker]/Common Turk. ikiz) an interaction that probably took place as early as the Xiongnu era.53 [Golden 2016a, 9]. The Oğuric tribes also spoke a form of Turkic that was substantially different from the Turkic known to us from the earliest Runic inscriptions. Scholars have long debated whether this is a separate branch of Altaic, an earlier form of Turkic or simply a distinct dialect subgrouping. Claims have been made, thus far without substantiation, that these peoples were Turkicized Ugrians.54 This seems unlikely, although the possibility of Ugric elements being present should not be excluded. There is no evidence, adduced thus far, that would indicate that we should attribute Oğuric's linguistic divergences from Common Turkic to some as yet unidentified sybstratal element. The Oğuric languages are known to us today only from Čuvaš and the scattered fragments of Volga and Danubian Bulğaric. There are many problems associated with each and the chronology of those features that make Oğuric so distinct from Common Turkic is still the subject of discussion. In brief, following the work of Róna-Tas, we may summarize these features as follows Common Turkic Oğuro-Čuvašic z r š l s š(<šįa < sâ) č ś k/q ğ>0 y j, ś d,ð ð (10th cent. >) z (13th cent. >) r ğd z (14th cent. >) r a ı (after 9th cent.) Examples of the differences can be seen in the name Oğur itself which corresponds to the ethnonym Oğuz attested from the time of the Orxon inscriptions. This is not to say that the Oğurs and Oğuz were one and the same. Clearly, when we first encounter them, they were not, although it is possible that they may have belonged to some common tribal confederation prior to the 5th century. Such a tribal union was, in all likelihood, the Tiehlê. The names Oğur/Oğuz derive, in my view, from Turk. *oğ/uq which denotes the idea of "kinship, being akin to," as in oğul "offspring, child, son," oğlan "boy" (originally plural of oğul), oğlaq "kid, young goat," etc., oğuš/uğuš "tribe, clan."57 The verb oğša-/oqša- "to be like, akin to, resemble"58 is probably from the same root. The names Oğur/Oğuz "the kindred ones," may have served as a term for a tribal union. The hydronym, Δαϊχ, the name for the Ural River (Turk. Yayıq, cf. the Pečeneg era form Γεήχ Yäyıq in Konstantinos Porphyrogennetos) reported in Menander which is perhaps to be connected with the Δάιξ of Ptolemaios (2nd cent. A.D.), represents, it has been suggested, an Oğuric Jayıq.59 This formulation is not without a number of philological difficulties as weil as questions of attribution. Balkan-Danubian Bulğar has d/δ for Com. Turk. y, cf. диломъ = δilåm - Com. Turk. yılan "snake").60 Hungarian has a considerable number of borrowings from one or more Oğuric languages, e.g. Hung. tenger < Oğur. *tengir, Com. Turk. tengiz "sea", Hung. gyürü "ring" (Čuv. śẽrẽ) < Oğur. jürük, Com. Turk. yüzük "ring"61 [Golden 2016, 95-97]. Altayistik ve karşılaştırmalı Türk dili araştırmalarına göre bugünkü Türk dil ve lehçeleri, Çuvaşça dışında, bir z- ve ş- dili olan Prot-Türkçeye gider. Bir Türk dili olan, fakat z yerine r, ş yerine de l bulunduran Çuvaşça ise Proto-Türkçeye değil, yine bir r ve l dili olan Proto-Çuvaşçaya veya Proto-Bulgarcaya gider. Altayist Poppe, Çuvaşça ile diğer dil ve lehçelerinin şeceresini, şema halinde, şöyle gösterir: İlk Türkçe (Pre-Turkic, Alm. Vortürkisch) (*r², *l²) Proto-Bulgarca (r,l) Proto-Türkçe (z,ş) Çuvaşça (r, l) Modern Türk dilleri (z, ş) Bu şemadan kolayca anlaşılabileceği gibi, İlk Türkçedeki *r² ve *l² fonemleri Proto-Türkçede sırasıyle *z ve *ş seslerine değişmiş, Proto-Bulgar ana dilinde ise aynı sesler *r ve *l olarak kalmış ve böylece normal *r ve *l fonemleri ile karışmışlardır [Tekin 1987, 11].