проф. Добрев

Пользователи
  • Число публикаций

    836
  • Регистрация

  • Последнее посещение

  • Days Won

    2

проф. Добрев last won the day on 18 Июля 2015

проф. Добрев had the most liked content!

Репутация

33 Очень хороший

5 подписчиков

О проф. Добрев

  • Звание
    Старожил форума

Контакты

  • Сайт
    http://www.bolgnames.com
  • ICQ
    0

Информация

  • Пол
    Мужчина

Старые поля

  • Адрес:
    София, България

Недавние посетители профиля

12 904 просмотра профиля
  1. Не понимаю, во время пратюркского языка, были ли города и крепости, когда это? И еще, возможно ли, что несъществующее Chuvash: püler являться коррелятом Proto-Turkic: *bialɨk??? Лично я считаю, что слово балик является иранизмом в тюркских языках.
  2. Болгары не только восприняли коня от индоиранцев андроновцев и передали его другим народам, но и селектировали много новых и разных пород. Самая выносливая на дальних переходах та порода, аргамак из которой в состоянии пробегать в день 1000 ли, т.е. 416 км. Когда соседы болгар потребовали этот конь, шаньюй Багатур, кит. Маодунь, велел отдать им, только что бы было мир. Китайцы удовлетворяли нужды своей армии конями, покупая болгарские лошади: В края на ІІІ в. пр.н.е., под ръководството на шаньюй, т.е. император Багатур (234-174), кит. Маодунь, Модэ, българите хунну създават обширна номадска империя (209-174) с площ повече от 2 млн. км² и простираща се между Байкал на север, Великата китайска стена на юг, Източен Туркестан на запад и пл. Хинган и р. Ляохе на изток. Тя обединява в себе си повече от 26 племена с тюркски, ирански, монголски и тунгузо-манджурски произход и етническа принадлежност: In a remarkable reign that lasted 35 years the great Modu Chanyu founded the Xiongnu Empire, reorganized the system of governance of the Xiongnu and greatly expanded the boundaries of the state so that it was now larger than the famous empire of Alexander the Great. Modu, however, was clearly the more competent politican and administrator of the two. While Alexander’s empire collapsed and splintered right after his death, Modu’s Hunnic Xiongnu Empire would last a further 400 years under the rule of Modu’s direct descendants. Alexander’s death not only led to the end of his empire, but also the extinction of his royal house [Kim 2017a, 51-55]. Within these vast new territories, Mao-tun then established the annual meeting place of the Hsiung-nu at Lung-ch'eng, which was located somewhere in Koshu-Tsaidam (in modern Outer Mongolia). Lung-ch'eng served as the capital of the Hsiung-nu confederacy, where all important religious and governmental matters were centrally administered. In the autumn of each year a mass meeting of the Hsiung-nu was held in the neighborhood of Lung-ch'eng at which a general census was taken of the people as well as of their animals [Cambridge History 2017, 384]. Он имел под собою более 300 т. войска. — От Шунь-вэй до Туманя — в продолжение слишком тысячи лет — Дом Хуннов то возвышался, то упадал, то делился, то разсевался: и посему порядок прежнего преемственного наследования у них невозможно определить. При Модэ Дом Хуннов чрезвычайно усилился и возвысился; покорив все кочевые племена на севере, на юге он сделался равным Срединному Двору; Почему Модэ притворился побежденным, и, отступая, заманивал гнавшееся за ним китайское войско. Модэ скрыл отборные войска, а выставил одни слабые: почему все китайское войско, состоявшее из 320 т. наиболее пехоты, устремилось за ним. Гао-ди прежде других прибыл в Пьхин-чен; а пехота еще не вся пришла. Модэ с 400 т. отборной конницы окружил Гао-ди в Бай-дын. 88 В продолжение семи дней китайское войско не могло доставить осажденным съестных припасов. Конница у хуннов на западной стороне имела белых, на восточной серых, на северной вороных, на южной рыжих лошадей. Придя к власти, Модэ выделил в составе гуннской армии 4 конных корпуса, они отличались по масти коней: черная, белая, рыжая и серая. В то время, как Модэ вступил на престол, [дом] Дун-ху был в силе и цветущем состоянии. Получив известие, что Модэ убил отца и вступил на престол, Дун-ху отправил к нему посланца сказать, что он желает получить тысячелийного коня, оставшегося после Туманя. Модэ потребовал совета у своих вельмож. Вельможи сказали ему: тысячелийный конь есть сокровище у хуннов. Не должно отдавать. К чему, сказал им Модэ, живучи с людьми в соседстве, жалеть одной лошади для них? И так отдали тысячелийного коня. Когда Маодунь вступил на престол, дунху были сильны и достигли расцвета. Узнав, что Маодунь убил отца и вступил на престол, они отправили гонца сообщить Маодуню, что хотят получить бывшего у Тоуманя коня, пробегавшего в день 1000 ли. Маодунь посоветовался с сановниками и все они сказали: «Конь, пробегающий в день 1000 ли, является драгоценным конем для сюнну, не отдавайте его». «Маодунь ответил: «Разве можно жить рядом с другим государством и жалеть для него одного коня», и отдал дунху коня, пробегавшего в день тысячу ли. Возвращаясь к тексту раздела о тамгах, отметим еще раз, что в нем почти нет известий о внешнеторговых сношениях Китая с перечисляемыми племенами. Он дает только их список с краткой, сугубо деловой характеристикой лошадей каждого племени в отдельности, и это обстоятельство заставляет определить его значение в несколько ином плане. Судя по лаконичности изложения, он представляет собой копию интендантского реестpа Китайской армии или приказа сношений с внешними стpанами. Поэтому мы напрасно стали бы искать автора списка тамг. Вероятно, авторами были военные интенданты составившие его как практическое руководство к приобретению лошадей. Лошади [племени] Пу-гу (Bugu) меньше Чжан-и-гу"ских, похожи на Тунло"ских. [Они] постоянно находятся на юге гор Ю-лин-[шань]. Тамга [4] . Лошади [племени] А-де (Ediz) одной породы с Пу-гу"скими (Bugu) лошадьми, находятся на удобных пастбищах к юго-востоку от Мо-хэ ку-хань-шань, в нынешнем Цзи-тянь-чжоу. Тамга [8] . Лошади вышеназванных племен - общей породы, но их тамга у всех различны. Лошади [племени] Хуй-гэ (Uigur) одной породы с Пу-гу"скими (Bugu). Компактно кочуют на удобных пастбищах к северу от У-тэ-лэ-шань. Тамга [11] [Зуев 2012, 5-21].
  3. Простите, но все это выходить за кругу моих личных научных изыскании.
  4. Собственое предположение, которое потом потверждается разными путьями. Буду признательным, если споделите эти научные работы.
  5. Некоторые теоретико-методологические соображения, в свете которых не бывает „алтайской языковой семьи“, а бывает Алтайский Языковой Союз, и хуннуский язык в никоем случае не является „алтайским“ или пратюркским, а является тюркским вообще, булгарским (огуро-тюркским), конкретнее, и болгарским (праболгарским) в частности. При том, пратюркские r, l, d- сохраняются в булгарском праязыке, но в огузо-тюркским (собствено тюркским) праязыке переходят в z, š, y-, č-, j-: Напоследък, макар и в един малко по-раздвижен вид и с една по-различна аргументация, съответно и контрааргументация, но все пак по подобен начин в главното и същественото, за алтайско езиково родство се застъпва и А. Дыбо. С цената на едно напълно съзнателно-преднамерено игнориране и даже неглижиране на изводите и заключенията на опонентите на „алтайското езиково родство“, а следователно и погазване на научния морал и етика, тя просто по презумпция, приема, че езикът на хунну/сюнну е тюркски. А това, пак по презумпция и с цената на същите морално-етични прегрешения, означава, че тюркските, монголските и тунгузо-манджурските езици водят своето начало от един всеобщ, „алтайски“ праезик: Про отношения тюрков с монголами я бы тут даже не хотела завязываться, потому что это очень большая история. Дело в том, что тюрки и монголы родственные, но давно развалились, они оба восходят к праалтайской общности, но при этом очень много контактировали впоследствии, и взаимных заимствований, в общем, довольно много. ...какая-то верхняя часть гуннов была пратюрками [Дыбо 2013б, 10-13, срв. Дыбо 2014, 3-35]. Из такого подхода следует, в частности, то, что в общем случае тюркские и монгольские (тюркские и тунгусо-маньчжурские) слова с «зетацистско-ротацистским» соответствием согласных не причисляются ниже к заимствованиям в ту или другую сторону, а считаются наследием алтайской общности [Дыбо 2013а, 9]. Буквално тези дни, пределно несполучлив, пък даже и направо смехотворно-несериозен опит за доказване, че хунну/сюнну са тюрки, прави А. Дыбо. В публичната си лекция в Москва тя привежда сравнително голям брой примери от предишни свои публикации. Немалка част от тези примери се характеризират с присъщите единствено и само на българските диалекти и езици ротацизъм и ламбдаизъм, т.е. въпросните думи са прабългарски, болгарски - šaran-sazan, kaλuk-kašuk и др. Същевременно, лекторът засяга и въпроса за "тюркските заемки в унгарския език, които са един от основните източници, от които ние черпим данни за древнобългарския език, т.е. за езика на древните българи, които са остатък от европейските хуни; малък брой думи, които са попаднали от езика на древните българи в старославянския език; в славянските езици има две групи тюркски заемки от древнобългарски тип, едната от които е в южнославянските езици, а другата – в източните и западните славянски езици" и други от този сорт. За преголямо съжаление знанията на лектора за българите/булгарите изобщо и за болгарите/прабългарите в частност се ограничават единствено и само до волжските и дунавските българи, а известните й лексикални прабългаризми в старобългарския език не наброяват повече от десетина и то етимологизувани в повечето случаи с груби грешки. Много странно и въпреки всичко това обаче А. Дыбо определя тези и преди това приведените примери единствено и само като пратюркски и на тази основа обобщава и заключава, че хунну/сюнну не само са тюрки, но кой знае защо още и прототюрки. По този начин, повече от очевидно, се оказва, че всичките, никак немалък на брой зе-езици всъщност и фактически са по-нататъшно и следващо развитие на същите тези ре-езици. Пределно неквалифицирано е също така и мнението, че прототюрките се разпадат на българската и останалите групи едва през периода I в. пр.н.е.-I в. сл.н.е., защото много добре и широко е известно, че още през III в. пр.н.е. шаньюй Багатур, кит. Маотунь обединява в империята си 26 племена и родове, които безспорно се отделят от прототюрките много по-рано, а впоследствие пък се разпадат на по-малки племена и родове. Доста неприятно впечатление тук прави още и това, че авторът постулира някакви си контакти на китайците с прототюрките, а така също и това, че в края на лекцията си той много нескромно-неприлично и даже безпардонно-арогантно обявява стародавния проблем за етническия произход и принадлежност на хунну/сюнну за „пошлый“, изглежда „тривиален“(?), който от този момент нататък вече трябва да се смята за решен и приключен(Sic!): Таким образом, можно считать, что, по крайней мере, та часть хунну, с которой общались китайцы и от которых они брали слова, которые считали хуннскими, - говорила на тюркском языке, причем это был пратюркский язык, - это реконструкция, состояние до распада тюркских языков на стандартный тюркский и булгарский. Это довольно хорошо подходит к тому, что мы знаем из классификации тюркских языков и их глоттохронологического обследования по времени. Потому что как раз I века до н.э. и I века н.э - это время, когда распадались тюрки на булгарскую и прочие группы. Подтверждением того, что пратюрки были где-то там и общались бурно с Китаем, является наличие большого количества позднедревнекитайских, то есть в фонетике Западной Хань или Восточной Хань, заимствований в пратюркский язык. Это значит, что закономерные рефлексы этих слов у нас имеются и в булгарской группе, и в других тюркских языках. Таким образом мы локализуем пратюрков. Оказывается, что расположение пратюркского этноса более или менее попадает на территорию, которая была занята хунну, хотя, конечно, обские угры еще западнее находились, и с ними у нас (пратюрков) прямого контакта не было; слова, которые попадаются, больше похожи на какие-то рыночные отношения. Понятно, что там проходила часть Шелкового пути, а именно - меховая. Гуннская империя, европейская, просуществовала крайне недолго и практически сразу развалилась, и тут появляются всякие люди, масса племенных имен, оногуры, савиры, аланы и булгары. То есть про то, что булгары - это остаток от гуннского государства , вроде бы все знали. Булгары - что от них осталось? Во-первых, остался этноним,... Тюркские заимствования в венгерском языке - это один из основных источников, из которых мы черпаем данные по древнебулгарскому языку, то есть языку вот этих древних булгар, остатков европейских гуннов, которые тут жили. На этих 500-х словах я не буду останавливаться, я лучше остановлюсь на маленьком количестве слов, которые поймались от дунайских булгар в старославянский язык. Книга - замечательное булгарское заимствование в славянском, а, кроме того, в венгерском и в осетинском, в пратюркском это китаизм, как мы видели, каркыга, некоторые слова понятные, некоторые совершенно непонятные, находятся исключительно в булгарском и старославянском памятниках. Время существования пратюркского языка, определенное при помощи глоттохронологического анализа, хорошо соответствует времени существования державы сюнну. Все эти данные позволяют считать, что язык хунну как раз и является тем самым пратюркским языком. Я считаю, что гуннский вопрос таким образом можно считать закрытым, то есть не кеты - они были, это уж точно, - а дальше как будто абсолютно пошлый взгляд, что гунны - это были тюрки, оказывается все-таки правильным [Дыбо 2013б, 7-14].
  6. Этноним болгар является собствено булгарским по принадлежности и употреблению, но восточно-иранским по происхождению, он возникает и образуется на основе ирано-аланского слова *bolq „гора“: В съвременните монголски езици основната лексема наименование за планина е ула, а в тюркските - таг, докато в източноиранския осетински език, който е пряк продължител на античния и средновековен скито-усуно-алански език, има топнм Wællagkom, първата съставка на който има за генетична основа прим wællag “верхний”, идентично с wæjlag “верхний” и което е производно от кор. wæll- с помощта на суф. -ag, съществуващ и употребяван самостоятелно като предлог - wælbyl “над откосом”, “над обрывом”, още и лексикализирано като сщим wælxox “нагорье” и прим wælxox “нагорный”, а така също и като наречие, видно особено добре от сравнителната форма wældær “выше”, както и от производното wælæ “наверху”, “super”, но и граматикализирано като окончание за външен местен падеж - ka-bæl “на ком”, който обаче в памирските ирански езици се приема по-скоро за следлога bо [СлИшкЯз, 186]. Паралели на осет. wæll в останалите ирански езици са стиран. upairĭ “superne; oben; über”, авест. upairi, но и upara- “высший, расположенный наверху”, стперс. upari, срперс. apar, awar, wal, ul “сверху”, “на, над”, но и abar “верхний”, сак. vīrǝ, vīra, согд. par “к, на”, афг. bar, bara “на”, перс. bar, abar, avar, диал. ul, vir “на”, “над”, кюрд. ber, var, war “перед”, “на”, пам. war-, wāriy, woru “на”, “вверх”, верхний”, но и изключително важното и показателно за случая, поради очевидно-безспорната фонетико-семантическа близост с осет. прим wællag “верхний”, възможна, разбира се, единствено и благодарение на тъждествената източноиранска основа, тук е и ишк. oláx “гора” (рус.), а така също и късноантичният топнм Балк като название на арменска област на Кавказ, единствената като че ли възможност за възникването и образуването на който е да се развие на основата на знач. “хълм, височина; планина”, още и сега представяният за азербайджански, но в действителност скито-сарматски по произход хидрнм Balkha Rud [AzerPlNm], където втората съставка има знач. “река”, първата е от много добре запазеното сщим *balkh “планина”, докато прилепеният към него зв. a не е нищо друго освен източноиранският родителен падеж, както например при вах. potšo pətr “сын царя” [Грюнберг, Стеблин-Каменский 1976, 659], букв. “на царя синът” или при согд. βaγē rēž “любовь бога” [Основы иранского языкознания 1981, 387], букв. “на бога любовта”, следователно изходната семантика на словосъчетанието генетична основа е “планинска река”, но буквално и много-много старо - “на планината реката”, така че в края на краищата всички тези застъпници заедно водят началото си от иран. *upari “наверху”, докато производната осетинска форма прим wællag “верхний”, според проф. В. Абаев, само името на когото е напълно достатъчно за случая, има за начало праиранската осн. *uparyāka-. Ето защо въз основа на всичко това може и трябва последователно да се възстанови за източноиранския праезик от края на ІІІ хил. пр.н.е. в областта на Северна Средна Азия прим *balq “горен; висок-голям”, но така също и омонимичното му сщим *balq “планина”, а за неговия по-късен най-малко с 1 хил. североизточен диалект във или близо до Минусинската котловина, най-вероятно от скито-усуно-алански тип, в който кореновата гласна вече се е лабиализирала, пак прим *bоlq “горен; висок-голям”, развило се впоследствие и преминало в омонимичното му сщим *bоlq “планина”, всички фонетико-семантически много близки и дори частично тъждествени, но не само поради това в конкретна историко-генетична връзка с най-вероятно скито-аланските по произход от епохата на миграцията на асиано-аланите през Памир, памирски източноирански лексеми като вах. buq, шугн. buq, ж.р. bаq, ишк. buq/bьq, пушт. bоk и др., със значенията “горб, возвышение; ком, бугор, пригорок; холм, возвышенность; куча, сопка”, много вероятно тук и осет. bīq “пик, вершина”, които като цяло, независимо че се подвеждат към производната от гл. *baug- “гнуть(-ся), сгибать-(ся)”, осн. *baug(a)- “изгиб, выпуклость, округлость”, все пак се поясняват допълнително от страна на авторите на иранския етимологичен речник, специално за езиците от Средна и Централна Азия, като “заемки от таджикския език, дари или от тюркските езици, или пък собствено звукосимволическо образувание”(!!?) (ЭСИЯз), което заключително обобщение обаче и все пак си остава доста неочаквано-неразбираемо за нас и същевременно предпоставя и разкрива като че ли възможността и тези лексеми да са родствени на току-що възстановеното сщим *bоlq “планина” и тъкмо поради това и те от своя страна и по свой начин да го мотивират и потвърждават като реконструкция [вж. и срв. Абаев-4, 76; ЭСИЯз-2, 147-148; СлВхЯз, 186; СлИшкЯз, 186,189]. Ето така и по този начин същевременно неизбежно се стеснява кръгът на езиците, от които евентуално може да води своя произход българското народностно название, до източноиранския скито-сарматски, впоследствие усуно-алански език, а така също и на местата и времето на неговата начална употреба от страна на това източноиранско племе, като название за съседното му българско племе или род, до някоя по-ограничена област от Минусинската котловина, където най-малкото преди V в. пр.н.е. източноиранското племе обитава нейна равнинна част, а българското племе или род – нейна полупланинска или планинска част, именно който различително-отъждествяващ семантичен признак става и номинативен белег основа първоначално на двусъставно наименование под формата примерно на субстантивно-субстантивно словосъчетание с постпозиция на определението и специфично иранската съединителна флексия, подобно на тук съставеното с помощта на хсак. naðe “человек”, мн.ч., им.п. naðaune [Основы иранского языкознания 1981, 257] свободно словосъчетание *naðaune-уe bolq или пък не по-малко вероятно с препозиция на определението и по-горе поясненият източноирански родителен падеж като *bolqо naðaune, резултативното значение на първото от които по-скоро има вида “планински хора”, докато значението на второто пък - “хора от планината”, т.е. “планинци” и затова може би и повече вероятно. И най-накрая, на основата и в резултат на един достатъчно конкретно-многостранен и, да се надяваме, квалифициран ономастикоетимологичен анализ-синтез, който съдържа в качеството на свои вътрешно-неделими и органично-присъщи черти и особености такива компоненти като угрофинския, славянския, гръцкия, арменския, тюркския, китайския и иранския ономастичен, историколингвистичен, сравнително-исторически, контактолингвистичен, епиграфо-палеографски и много вероятно още някакъв друг емпиричен материал и анализ-синтез, вече и едва сега може и трябва да се обобщи и заключи, че българското народностно название етнм българи възниква и се образува на основата на ирано-аланската дума наименование, сщим *bоlq “планина”, която дума се явява и негов апелатив, а този апелатив пък възниква, реално съществува, функционира и се развива на основата на иранското прим *uparyāka- “висок; голям”, именно което от своя страна се явява и етимон на българското народностно название етнм българи: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf
  7. Липсу конкретного знания, русские историки и археологи компенсируют идеолого-политическими штампами и квалификациями, которое в действительности является только ихним велико-российским имперским комплексом, однако, не то время! Для всенародную каузу Великой Болгарии на Четырех Океанах, нами вербован и знаменитый, китайский по происхождению канадский профессор Sanping Chen, Multicultural China in the Early Middle Ages, 2012 University of Pennsylvania Press, только посмотрите что он пишет: One may note, for instance, that one “Barbarian” clan name was recorded by two different dynastic histories as Fulugu (b'iuk-luk-ku) and Buliugu (b'uo-luk-ku) respectively, a cognate of Bulgar, the name of the people who founded the medieval Bulgarian kingdom, as we shall see. In the early sixth century, when the Tuoba Wei dynasty disintegrated in the wake of the Six-Garrison Revolt, there appeared in northern China a “Barbarian” group with the name Buluoji (Middle Chinese pronunciation b’uo-lak-kiei). In Chinese records, this name was often shortened to Jihu, “the Ji-Barbarian.” The use of the term hu, previously referring specifically to the Xiongnu, but gradually becoming a generic appellation for assorted groups of “Barbarians,” is itself an intriguing subject, to be examined later in this chapter. The late Peter Boodberg was the first Western author to study this group. His identification of the ethnonym Buluoji with that of the Volga and Danube Bulgars, though, raises both serious problems and intriguing connections. To summarize, the Buluoji, or the Bulgars of China according to Boodberg, appear to be a group that consisted of the remnants of the Xiongnu confederation that were not absorbed by the succeeding Xianbei conglomerate, with a conspicuous Europoid admixture. Their cultural and linguistic affinity seems at least partially Altaic. The foremost parallel between the Buluoji and the Bulgars is in their respec- tive progeny in relation to the Xiongnu and the Huns. As I have presented, the link between the Buluoji and the Xiongnu confederation is well substantiated in that the Buluoji were clearly one of the remnants of the earlier Xiongnu Empire (but unlikely to have descended from whose dominant clans). Conversely, the Bulgars’ connection to the European Huns has also been recorded ever since their first appearance in European history. In fact, contemporary European sources kept equating the Bulgars with the Huns, so much so that the modern scholar D. Detschev simply assumed that Bulgar was the name given to the descendents of the Attilanic Huns by the Gepids and Ostrogoths. Modern studies have also identified the name “Irnik” on the Bulgarian Princes’ List with the youngest son of Attila, Ernach. Gyula (Julius) Németh interpreted these old records as the intermingling of European Hunnic elements with newly arrived Oğuric Turkic groups. At the very least, the Hun-Bulgar connection is much more tangible than the Hun-Xiongnu identification. However, this parallel tends to disprove a direct link between the Buluoji and the Bulgars, especially in the case of the yet questionable Hun-Xiongnu equation. This is because the European Huns could only be the descendants of the Northern Xiongnu, whereas the Buluoji were clearly, albeit very likely partially, descended from the Southern Xiongnu. In addition to the original differences that prompted their permanent schism in ad 48, the two branches of the Xiongnu had further undergone centuries of radically different migrations, interminglements, and evolutions in diverse parts of the Eurasian continent before the advent of the Buluoji and the Bulgars. The Buluoji in China had an enormous impact on Chinese history, political as well as cultural, which went largely unrecognized in the traditional sinocentric historiography. I have already touched upon the Buluoji’s political role. The best example must be the Six-Garrison Revolt, which eventually brought down the Tuoba Wei regime. It was first started and led by a person named Poliuhan Baling (ZZTJ 149.4674). This somehow could be viewed as the final revenge exacted by the former Xiongnu groups on the Xianbei, who had earlier replaced the Xiongnu as the dominating power on the Steppe. What may have been neglected even more were the Buluoji’s significant contributions to China’s cultural and religious heritage. For example, arguably the most prominent real-life figure in the vast Dunhuang grotto arts was the Buddhist monk Liu Sahe, who was of well-documented Buluoji ethnicity. But perhaps the least noted case was Lu Fayan, author of the single most important historical treatise on Chinese phonology, namely Qieyun (Tonic Rhymes). The late Chinese scholar Chen Yuan had only pointed out that Lu was a Xianbei person, without recognizing that the original form Buliugu of the sinified clan name Lu was yet another variant of the root Buluoji. Even today, one cannot but marvel at the great accomplishments of such a presumably marginal “mixed Barbarian” group in medieval China.
  8. Этническая атрибуция представляет собой многократно поступательно-возвратным процессом установления и экспликации иманентных связей этногенетически релевантных фактов и событии, расположенные на разных уровней абстракции этнологического пространства или, соответно, в разных научных плоскостей – лингвистическая, историческая, археологическая и т.д. Дунай-булгарское слово докс „глиган; свинья“ не собствено булгарское по происхождению, как нужно было бы ожидать, а кыпчакское. С другой стороны, афанасьевцы не знали и не разводили свиньи, следовательно, они являются булгарами. Вот это только один из главных доводов отождествления афанасьевцев и булгаров: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf
  9. Монг. бичик – не пратюркское, а булгарское по происхождению заимствование. Булгарское слово *бетюг – китаизм, на основе которого образуется столь существенно-значимое во всех славянских языках болгарское слово буква: И във връзка с другата болгарска заемка в унгарския език “betû” (letter)”, пак тук трябва да се каже, че разпространената в почти всички тюркски езици, лекс. biti- “писать; вырезать надпис”, в унгарския език, идва, съвсем изключено от сирийския език (G. Clauson; M. Räsänen), поради липсата на подходящи културно-исторически условия предпоставка за етнолингвистичен контакт и взаимодействие; много малко вероятно и от индоиранския праезик или от индоевропейския тохарски език (K. Menges), поради хронологическа инконгруенция и морфолого-семантическа неизводимост или по-конкретно, както вече много точно е забелязано (И. Шервашидзе), поради необходимостта да се предположи вторично преразлагане на основата на тюркска почва, т.е. обособяване на глаголната основа biti- от съществителното име bitig, докато нещата стоят съвсем обратното, както ще се види малко по-долу, а повече от сигурно и единствено от китайския език (Н. Баскаков; И. Шервашидзе; G. Doerfer; ЭСТЯз), където нейната основа има вида pi, piĕt “кисть, перо, карандаш; взмах кисти, росчерк, черта (о иероглифе); запись; стиль, манера письма, почерк, прием (техника) письма” и преминава и се заема в огуротюркските, т.е. българските езици и диалекти, под формата на гл. *бити- “пиша”, още преди средата на І хил. пр.н.е., а от тях, най-късно до края на същото хилядолетие, преминава и се заема и в останалите тюркски и по-точно в огузотюркските езици. Именно поради това, надали е съвсем уместно и точно мнението, според което тази дума се появява в тюркските езици едва след началото на VІІІ в. (И. Шервашидзе), защото ако беше така, най-малкото, нямаше да го има “старият булгаризъм” в унгарския език, а така също и много неоснователната претенция лексемата да се счита за китайска заемка, само ако китайската основа е регистрирана в тюркските източници (G. Clauson), когато предварително е много добре известно, че такива тюркски източници за този толкова ранен период няма, а и това надали е изобщо необходимо, когато формата и семантиката на китайската основа и тюркския глагол почти напълно съвпадат, при фонетична близост и дори тъждество на места, които имат своята основа и обяснение в закономерностите и механизмите на звуковата трансференция, субституция и адаптация при преминаването и заемането на лексика от китайския език към съседните тюркски езици, като същевременно са налице и съответните екстралингвистични, културно-исторически условия и предпоставки под формата на най-тесни етнолингвистични контакти и взаимодействия между българи и китайци още поне от последната четвърт на ІІ хил. пр.н.е. Пак преди средата на І хил. пр.н.е. и пак в рамките на огуротюркските, българските езици и диалекти, на основата на гл. *biti- “пиша”, посредством общотюркския, тогава субстантивно-адективен, двувариантен суфикс -iγ/-üγ със значението “неодушевен предмет резултат и продукт от действието, обозначено посредством производящата глаголна основа”, се образува новата за всички тюркски езици дума, лекс. *bitiγ/bitüγ “написанное; надпись; письмо; документ; книга”, наследена, развита и запазена най-напред в единствения жив понастоящем български език, какъвто е чувашкият, под формата pĕtü, фонетически максимално близка до която е унгарската лекс. betû и ако не с най-старото, то поне с доста специфичното значение “амулет”, а така също заета и преминала през различни епохи и времена пак от българските, огуротюркските в огузотюркските езици и диалекти, където са например сттюрк. bitig, от което и перс. bitik بتك, тур. диал. biti, тат. büti, bütü, якут. бiт, бÿт “знак, примета; предчувствие”, от което най-вероятно и тмандж. бит “предвидение, предвещание” и др. Същата китайска по произход лексема е заета и в монголските езици във вида bičiγ, преминала и от тук, също така и в тунгузо-манджурските езици под различни, първично-тъждествени или вторично-производни форми и с различни, също такива значения, но във всички случаи с характерния както за средновековния, никакъв чувашки, защото такъв език има едва след ХVІІІ в., а волжскоболгарски език, така също и за монголските езици, преход t-č, наблюдаван още и при монг. čiłaγun “камък”, надали от собствено монг. *tïlaγun (Б. Владимирцов), както и не неясно откъде и какво точно, каквото впечатление оставя не само турският етимологичен речник, но и цитираните там езиковеди като Дьорфер, Притсак, Рамстедт и др. (Eren), а единствено и само, огуротюркското, българското по произход, очевидно-безспорно, заради наличието на зв. l срещу огузт. š, както е не само при гореприведеното бълг. шуле, но така също и при чув. чул “камень”, именно поради който преход хакаското например пiчiк “письмо” е монголско по произход [прим. от Гаджиева 1973, 45]: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf
  10. Вообще не бывает „алтайской языковой семьи“, бывает только Алтайский Языковой Союз: Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью на севере Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас).
  11. Родина прото-тюрков на севере Саяно-Алтая. Эти „пратюркизмы“ – свидетельство единственно этно-лингвистического контакта и взаимодействия, не этно-генетического. Прото-тюрки распались до конца 4-его тыс. до н.э., следовательно эти слова не могут быть пратюркскими, более вероятно, булгарскими, фонетика которого тождественна пратюркской.
  12. А мы что вам говорили, при том лет 10-15 тому назад: В расово-антропологическом плане метисизация проявляется в том, что среди болгар можно встретить все антропологические типы, располагающиеся в диапазоне между чистыми монголоидами и европеидами тюркского, славянского или иранского толка, среди которых все таки преобладают тюркские антропологические типы, в том числе и характерный и типичный в начале только и единственно для болгаров оногуров антропологический тип тураноида, в становлении которого существенную роль сыиграл андроновский расово-антропологический тип [Liptak 1983, 134] прото-индоиранцев ІІІ тыс. до н.э., западнее Минусинской Котловины, но который все таки окончательно формировался уже около начала Новой Эры в Средней Азии (Laslo, Racz 1984) из скрещиваний пришедших болгарских и местных иранских типов, и таким был, меж впрочем, один из великих ханов Первого Болгарского Царства - хан Омуртаг - можно увидеть его на моем аватаре, подробнее: http://bolgnames.com/Images/Treasure_1.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_3.pdf В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам.
  13. Афанасьевцы являются аборигенами из Энеолита: Българската Афанасиевска археологическа култура има своята основа и начало още в Неолита. Въз основа на археологическите данни се установява, че българите афанасиевци се заселват по тези земи през IV хил. пр.н.е. Тази датировка се съгласува и потвърждава и от получената в рамките на друга методология датировка, според която огуротюрките, т.е. българите се отделят от прототюрките и се съсредоточават в Минусинската котловина към края на IV хил. пр.н.е. Наред с каменните оръдия на труда и лепената керамика, афанасиевците познават също така и металообработването: At the end of the Neolithic and the beginning of the Bronze Age, when the various tribes which inhabited the vast expanses of the Siberian taiga, tundra and foresttundra regions, and also those of the Maritime and Amur territories, continued to pursue their former way of life, i. e. that of hunters and fishermen, there took place in the neighboring steppes events of very great importance. These events occurred almost simultaneously west of Lake Baikal, in the Minusinsk area and in the Altai, on the one hand, and on the forest-steppe and steppe territory of the Trans-Baikal region on the other. Evidently, it is in the west that they occurred first. At the end of the third or the very beginning of the second millennium B. C., there existed in the Minusinsk krai and in the Altai the remarkable Afanasiev culture. It was still in many ways directly connected with the Stone Age culture. This is evidenced first of all by the form and ornamentation of pottery vessels found in great quantity in the graves of the Afanasiev period. These vessels have a pointed bottom and an elongated egg- or turnip-shaped form. On the surface they are decorated throughout, and remind one of Neolithic patterns, particularly when the ornamentation is arranged in horizontal rows or belts. Together with such vessels, there are also encountered in the graves stone objects of Neolithic forms, i.e. a polished axe, flint arrowheads, a "hatchet," and on the sites, in addition, knifelike plates and other small stone tools. As did the Neolithic hunters, the people of the Afanasiev period liked to decorate themselves with pendants make of animal teeth. A connection with the Neolithic is apparent in the burial rituals of the Afanasiev period: the dead were interred near the rivers, in pits lined with stones; kurgans were only built later. Blood-red paint was used in the burials. Of particular importance is the fact that in the graves of this period were found the first copper objects, and the remains of domestic animals, mainly sheep, horses and cows. Consequently, the Afanasiev people were not only the first metallurgists of the steppes of southwestern Siberia, but also the first cattle-raisers of Northern Asia. It is true, the metal products of the Afanasiev graves are still few in number and primitive in form. They are crude platings of wooden vessels, the simplest leaf-like knives, hanging rings, and copper needle cases. However, metal was already well known and its use undoubtedly highly appreciated. Afanasiev skeletons give us an idea of the physical type of the creators of that great and unique culture which existed during the third - second millennia B. C. on the Yenisei. The remains of human skeletons of the Afanasiev culture are characterized by dolichocephaly (C.I. 74-76), markedly protruding nasal bones, a broad and low face, and strongly developed superciliary ridges. These men were distinguished by their height {1680 cm.) and rugged constitution. Their physical type reveals Europeoid characteristics. Debets sees in them the Crø-Magnon type, or, as he prefers to call it, the Proto-European type which was widely distributed throughout Palaeolithic Western Europe [Okladnikov 2011, 22-23]: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf
  14. Я никогда и нигде не писал для влияния андроновцев на афанасьевцев: С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам.
  15. Я проштудировал всю доступную литературу, нашлись прямые или косвенные податки того, а и некоторые из авторов, имплицитно или эксплицитно, склоняются к тому, что андроновцы действительно были в Минусинской котловине. По моему, самое надеждное свидетельство и доказательство того – лингвистическое, в виде таких индоиранских заимствовании в дунай-булгарском языке как барс, верени, шегор и др. Благодаря масштабным археологическим изысканиям на Алтае, в Минусинской котловине, Туве, Монголии, Забайкалье, а также в соседних областях Восточного Казахстана и Китая, проведённым в последние десятилетия, численность коллекций палеоантропологического материала из Центральной Азии возросла настолько, что позволило прийти к крайне важным расогенетическим выводам. Наиболее существенным из них является доказательство значительной роли в расогенетических процессах на территории Центральной Азии пришлого европеоидного населения, которое, по крайней мере, уже в эпоху бронзы численно преобладало и господствовало в Минусинской котловине, может быть на Алтае и в Туве, a в Монголии проникло до верховьев р. Селенги. На это указывает изучение палеоантропологических находок из памятников афанасьевской, андроновской и окуневской культур, найденных на этих территориях. Тем самым сообщения древних китайских хроник о существовании к востоку от китайской империи «голубоглазых динлинов» т.е. европеоидов, подтверждается неопровержимыми антропологическими фактами (Алексеев, Гохман, 1984). Как преобладающая часть племенного союза, гунны воплощают в своём искусстве классические образцы искусства кочевников и охотников, воплощают в искусстве идеологию кочевой знати, которая генетически тесно связана с теми явлениями искусства, которые все буржуазные учёные называют «азиатскими», «алтайскими», «срединноазиатскими» и т.д. В действительности это искусство является самобытным, сформировавшимся из искусства племён Восточной Европы, правда в связи с Востоком - Средней Азией прежде всего. Поэтому так называемые «азиатские» элементы в культуре гуннского периода - классическое выражение культуры кочевников вообще, в их частном, локальном своеобразии. The second cluster divided in to several subclusters. The populations from Minisun basin, South Siberia (Okunev culture), Scythians from Altai mountain region and populations of culture without inventory from West Mongolia belong to the one subcluster. The second subcluster contains andronov populations from Central and North Kazakhstan and Minisun basin, South Siberia, afanasev populations from Altai mountain valley region and Minisun basin of South Siberia (Fig. 13.). The separation of the Bronze and Early Iron Age populations from Northeast Asia into several clusters and subclusters can be explained by extensive and intensive cross regional migration and admixture between Caucasoid and Mongoloid populations during this historical period. Yukarıda söylendiği gibi, "Taş Devri'nin ilk çağlarından beri" Altaylar-Sayan dağlarının güney-batı kısmında yaşayan brakisefal beyaz ırk, Afanasyevo kültürünün gelişmesi ile karakteri daha belirli hale geldiği sezilen "Andronovo insanı"nın temsilcisi olarak S. V. Kiselev ile S. S. Çernikov'un teshillerine gore, "göcebe ve savaşcı" kütleler halinde, M.Ö. 1700'den itibaren, etrafa hakim olmağa başlamış ve sonraki iki asır içinde Altaylar'ı ve Tanrı dağlarını kaplamıştı. Согласно современным представлениям во втором тысячелетии до н.э. западный ареал степного пояса Евразии, до Енисея, Рудного Алтая и Восточного Туркестана был освоен индоиранскими скотоводческими племенами, для которых были характерны памятники андроновской культурной общности. В эпоху поздней бронзы, на рубеже II и I тысячелетий до н.э. кочевые племена, носители европеоидного антропологического типа, продвинулись далеко на восток, распространив ареал своего обитания и границы культуры до Забайкалья, Восточной Монголии и Ордоса. Дифференциация культурных общностей позднего бронзового века на культуры скифско-сарматско-сакского круга от степей Причерноморья до Восточного Туркестана и Южной Сибири сформировала этнокультурный облик ираноязычных номадов евразийских степей с характерным предметным комплексом, включавшим "скифскую триаду" предметов вооружения, конской сбруи и звериного стиля; курганную архитектуру, петроглифику и монументальные поминальные комплексы. Расовый тип усуней — памиро-ферганский, европеоидный. Ориентация покойника, как и в сакских погребениях, - головой на запад. В некоторых могилах скифского времени встречено воздействие андроновского типа: Аламышик (Нарын, Тяньшань), Чакмак (Алай). Усуни пришли к северным отрогам Алтынтага и западной части Нань-шаня значительно позже предков юэчжи, и были частью единого потока андроновских кочевых мигрантов [Лысенко. 2002а. С. 169].